Очевидно съм изглеждала шокирана или вероятно си е помислил, че съм войнствено настроена, така че отново премина към строго официално държание.
— Това е неуместно. Трябва да поговорите със своя работодател; не сте упълномощена да разговаряте директно с мен.
Нямаше значение. И без това вече ми беше казал достатъчно. Тръгнах си просълзена и тържествуваща. Час по-късно получих писмо, че съм отстранена. Ханслип вървеше една крачка пред мен.
Не ще и дума, никога не съм имала и най-малкото намерение да се изправям пред нелепата му дисциплинарна комисия. В края на краищата беше съвсем ясно, че ще е съставена от негови пионки. Той щеше да се произнесе, всичко казано от мен — пренебрегнато, а после щях да бъда отстранена, за да може да изпълни коварния си замисъл. Обграждаше се с марионетки, които да кимат и да се съгласяват с всичко, което той пожелае, а аз щях да остана изолирана от собствената си работа, докато той и скъпо платените му полуидиоти я предават на Олдмантър.
Ето защо имах два приоритета. Основният беше да си задържа своята собственост; вторият — да предотвратя прекрояването на цялата вселена според представите на банда гангстери, което щеше да я съсипе. Бях на прага на огромен пробив в разбирането. Все още не бях го постигнала, но ако се окажех права, един вълнуващ експеримент като нищо би претърпял метаморфоза до най-опасното откритие в историята на човечеството. По мое мнение беше по-добре да сме сигурни, преди да оставим други хора да си играят с него. Обкръжението на Олдмантър не би проявило подобна предпазливост. Вече бях зърнала тревожна алчност в погледа на Ханслип, докато обмисляше възможностите.
Не разсъждавах толкова трезво, колкото би трябвало; предишните няколко дни бях работила дълго и упорито и съзнанието ми още беше объркано от ефекта на стимулантите. Щом организмът ми започна да се изчиства от тях, взех да виждам изход от проблема. Не бях убедена, че ще успея да накарам някого да приеме съмненията ми сериозно, докато не довършех работата си и не съумеех да защитя теорията си. За това се нуждаех от още време. Ето защо реших, че най-добре би било да си спечеля малко. Междувременно трябваше да се постарая никой друг да не се навърта край машината в мое отсъствие.
Разбира се, да се крия, не беше вариант. Бих могла да изчезна за ден или два, но не повече. Всъщност съществуваше само една възможност и тя беше да използвам машината за себе си. Знаех, че работи, но беше трудно да подготвя всичко сама, без никой да забележи.
Все пак се справих; превключих захранването към няколко генератора, за да съм сигурна, че всички следи към местонахождението ми ще бъдат изтрити, а данните ще бъдат безнадеждно объркани, щом тръгна. Бях създала тази възможност преди години, след като ми стана ясно доколко се уважава почтеността в научната общност, та да не се доверявам особено на колегите си. Щом Олдмантър или Ханслип искаха да експериментират, нека го направеха. Щеше да им се наложи сами да свършат цялата работа от нулата. Съмнявах се, че ще стигнат много далеч.
Подготовката ми отне много време, но в един през нощта бях готова да потегля. Щом чух бученето в последния миг преди задействането на мощността, останах много доволна от себе си. Бях готова да се обзаложа, че Ханслип не е предвидил този мой ход. Той работеше само в реалността на пресметлива рационалност; аз — не. В свят на предизвикана по химичен път нормалност на съзнанието малко лудост осигуряваше невероятни предимства.
Може би трябва да обясня за какво става въпрос? Убедена съм, че има риск да изглеждам сприхава и егоистична, че искам единствено да се къпя в блясъка на славата, която ми се полага.
Много добре; признавам, че това е причина. Но само една. Съществуваха и други проблеми, а желанието ми човечеството да не бъде заличено също изигра роля за решението ми.
Всичко започна с мои неофициални експерименти, които показаха, че фундаментални идеи, заложени в експеримента, са погрешни. Казано направо, поставих един от чистачите в машината, за да видя какво ще се случи. Беше нервак на име Гънтър, който имаше нужда от доста успокоителни, докато го накарам да съдейства. Признавам, че не биваше да го правя, особено без да съм поискала официално разрешение — но ето че го направих. Не можех да използвам животно или неодушевен предмет, тъй като шансовете да го открия отново бяха нищожни. Единствено човек би могъл да бъде проследен.
Той беше. Алекс Чън, един от най-младшите членове на отдела и по тази причина достатъчно несигурен, за да ме шпионира, получи задачата да проследи нещастния чистач до 1895 година. Триста двайсет и седем години назад във времето. Чън се справи доста добре, предвид факта, че му се наложи да научи много нови техники, за да анализира доказателствата. Гънтър се беше побъркал при пристигането си и не е изненадващо, че накрая стана свещеник. Без да влизам в подробности — бях постъпила неетично и знаех, че това ще бъде използвано срещу мен, — опитах се да обясня на Ханслип, че имаме проблем, но той не можа да схване какво имам предвид.