— О!
— Ще бъдат търсени виновните. Ще има публично наказание за тези, които са посрамили репутацията на Правителството на учените. Да покажем загриженост; глупости от този род. Сега разбирате ли?
— Разбирам.
— Добре. Трябва да повдигнем обвинение, придружено от доклад, че е получила нервна криза, която я е тласнала към акт на деструктивен тероризъм. Нещо в този смисъл. Сигурен съм, че си наясно. Нека се поразходим. Трябва да знаеш малко повече, щом ще ни помагаш.
4.
Щом странното момиче се върна и сложи ярката блестяща монета до храната, която беше оставила на тревата край него, Алекс Чън се претърколи и я загледа като омагьосан как си отива. За щастие, ужасяващото животно, което си беше помислил, че ще го разкъса, също си тръгна. Беше ли чувал нещо подобно? Питомни животни? Да, бегло си спомняше. Всъщност беше почти сигурен, че онези приказки са измислица. Означаваше ли това, че се беше получило?
Беше объркан и замаян. Не можеше да си спомни кой е, още по-малко къде е. Имаше бучене; това беше първото, което си спомни. После, че очите му се бяха замъглили. А след това — нищо. Тракането в главата му изведнъж спря, остана само ужасяваща тишина. Той държеше очите си затворени, опитваше се да се успокои, а после внимателно задиша. Въздухът беше топъл, но изпълнен със странни миризми, такива, каквито не беше подушвал досега. Не неприятни във всеки случай.
После започна да киха; потърси обяснение в съзнанието си, но то беше празно. Обзе го паника; беше му нужно известно време, за да се овладее и да анализира ситуацията. Полени, прах, частици от органична материя — изникнаха най-накрая вероятни отговори. Нефилтрираният въздух беше наситен с тях. Част от съзнанието му взе превес и постепенно спазмите бяха изолирани и изключени, а след това бяха поставени под пълен контрол; в ума му остана една-единствена мисъл.
Яж! Трябва да ядеш! Странна идея, тъй като не се чувстваше гладен. Далеч не. Част от съзнанието му го подтикваше да яде, а друга се бунтуваше само при мисълта за това, знаеше, че ще се почувства зле. Неохотно и предпазливо се пресегна и взе това, което му беше дало момичето. Изглеждаше отвратително. Овално, светлокафяво на цвят, меко, от него излезе нещо мазно, щом го стисна. Помириса го, а след това се отдръпна и се отказа. Беше от животински произход.
Но натрапчивата идея се върна. Яж! Яж! Много предпазливо го приближи до устните си, опита да не го помирисва и отхапа. А после отново и отново, тъпчеше сладкишчето в устата си и почти се задави, докато преглъщаше.
На мига в съзнанието му нахлуха мисли, спомени, усещания, смесваха се и се объркваха по безсмислен начин, но имаше цял набор от образи и спомени, толкова много, че не можеше да възприеме, чуе или направи нещо. Той се съсредоточи, опита се да отдели само един за начало. История. Нищо не означаваше. Ренегат. Най-после се появи образът на двама мъже, единият изправен. Висок мъж с къдрава коса, силно тяло. Леко се боеше от този мъж, но същевременно му се радваше. Защо? Мур. Това беше името му. Казваше се Джак Мур. Ами другият? Слаб, неспокоен, някак плах. Седи, а наоколо цари атмосфера на притеснение и обида. Осъзна, че вероятно това е самият той. Легна по гръб на тревата, затвори очи и опита да се отпусне. Картината се сглоби в съзнанието му и той си спомни разговора с Джак Мур. Преди два дни? Преди цяла вечност? Или пък просто мираж? Нямаше представа.
— Ти беше от екипа на Анджела Миърсън, струва ми се — заговори Мур. — Наредено ми е да разпитам всички, за да видя дали няма да открия полезна информация.
Случи се няколко часа след като Анджела се беше изпарила и цареше истинска паника. Чън знаеше, че Мур е разпитал много от онези, които бяха работили с нея, и разбира се, щеше да поговори с още много. Той нямаше нищо против; всеки си имаше задължение, а той беше изключително любезен, задаваше въпросите си с известна стеснителност. Много други биха се перчили с авторитета си и биха демонстрирали своята сила.
— Точно така. По образование съм физик, при все че работата ми тук е предимно анализ на данни. Всъщност е без значение каква е. Често и аз самият не знам.
— Общо взето сте нископоставен.
— Да — потвърди той с леко колебание.
— Забелязвам, че сте направили необичайна кариера.
Чън въздъхна.
— Ето, отново. Веднъж заявих, че имам съмнения дали организацията на обществото е трайна и дали непременно е ползотворна.
— Бих внимавал с начина ви на изразяване.
— О, не се тревожете. Анджела деактивира всички подслушвателни устройства тук. Тя мразеше подслушването. Както споменах, изразих съмненията си завоалирано. Извикаха ме и ми предложиха реконструкция за премахване на възможни латентни антисоциални тенденции. Аз отказах, събитията се навързаха и, накратко, приключих в Изолатора. Това беше преди повече от трийсет години. Още фигурира в досието ми. Предполагам, че ще остане там завинаги.