— Извинете, прескъпа госпожо. Бихте ли ми оказали честта да ме информирате кое време е, моля?
Тогава се спря. Време. Думата размърда нещо дълбоко в съзнанието му. Нямаше много време. Защо? Отново, почти като отговор на въпроса му, думите започнаха да се блъскат в главата му, бяха толкова много, че му се наложи да приседне на един зид, без да забелязва минувачите, които поглеждаха озадачено този странно облечен човек, който държеше главата си с ръце и я клатеше напред и назад.
Беше пожелал да се изфука, може би да получи малка награда и допълнителна сигурност в работата. Допусна голяма грешка. Свърза се с човека от охраната, за да му сподели идеите си, за да си придаде по-голяма важност, а също и заради факта, че Мур беше чел досието му. Мур беше предал съобщението на Ханслип, тъй като и той имаше нужда да покаже, че владее положението. А трябваше да си мълчи.
5.
Същинската церемония започна по здрач; цял ден селяните отдаваха дължимото на Посетителя, подаваха му дървени дъсчици, върху които беше отбелязано какво са произвели и какво дължат. Всяка цифра беше изписана старателно и ако имаше някакви несъответствия, старейшините щяха да бъдат повикани да дават обяснения за проблема. Посетителя беше пристигнал същия следобед; пространството около огромния дъб, където винаги се провеждаха церемониите, беше грижливо подготвено, а най-видните хора бяха облекли празничните си дрехи, преди да поемат към края на селото, белязан с огромен камък край пътя.
Там чакаха, за да приветстват Посетителите. Не беше грандиозна процесия — макар да беше най-голямата, на която селото беше ставало свидетел. Един от мъжете беше на кон, който мяташе глава и изцвили, щом ездачът го накара да спре. Беше поне четиридесетгодишен, с оредяла руса коса и светли очи; освен това беше възпълен и загърнат със светлокафяво вълнено наметало. Краката му бяха обути в кожени сандали, още един лукс. Имаше правила, имаше и закони и те можеха да се прилагат строго или меко. Той не изглеждаше особено мил и селяните се притесняваха да поглеждат към него.
Любопитното беше, че не той произнесе приветственото слово. Доста по-млад мъж на магаре зад него слезе и мина напред. Беше колеблив, почти нервен, сякаш не беше свикнал с тази задача. Това също не им даде кураж; не искаха някой с твърде малко опит да налага правилата. И все пак той имаше открито лице и проницателен поглед, а на устните му се забелязваше игрива усмивка; не изглеждаше прекалено самовлюбен, но всички разбираха, че той знае повече от по-възрастния мъж, както и от тях.
— Благодаря ви за посрещането — каза той, като изговаряше внимателно всяка дума — и заявявам, че аз съм Посетителя, когото очаквате. Има ли някой, готов да оспорва твърдението ми?
Никой не се обади.
— Нека тогава бъде прието — той направи крачка напред, премина границата между селото и огромния свят отвъд.
Тази стъпка въведе закона. Той беше признат за Посетител, беше приветстван и беше влязъл в селото. До заминаването си беше господар на всички тях. На всичко и на всеки — човек, дете, животно, на всички сечива; всеки сноп пшеница му принадлежеше. Можеше да вземе всичко, което пожелае, да им остави, колкото му се иска по силата на обичаите. Щом чуеше жалбите и споровете, събрали се през изминалата година, които чакаха намесата му, можеше да накаже всяка грешна постъпка както сметне за редно. Решенията му бяха окончателни.
За хората, които уважаваха възрастта и не намираха голяма разлика между нея, мъдростта и авторитета, беше озадачаващо, че точно той излезе напред, а не по-възрастният на коня. Имаше нещо нередно в това и беше придало на церемонията лошо начало, а което започнеше зле, приключваше зле. Дори младият мъж да го беше разбрал, той не потърси начин да разсее страховете им. Не представи другия мъж, нито каза собственото си име. Той беше Посетителя; това беше всичко, което трябваше да знаят. И все пак привлече внимание, когато по-възрастният слезе от коня, протегна се и разтри скования си гръб.
— Бих искал едно питие, Посетителю — заговори той с приятен глас. — Прашен и уморен съм. Мислиш ли, че може да се уреди?
— Разбира се, Разказвачо — беше отговорът, който предизвика истински шок сред селяните. — Веднага.
Щом приготовленията приключиха, селяните се събраха в падината край огромния дъб, където винаги се провеждаха срещите. Посетителя се изправи, изгледа сурово публиката и заговори със сух монотонен глас. По-възрастният, Разказвача, чието присъствие така беше разтревожило всички, стоеше зад него, очевидно незаинтересован от случващото се. Все още никой не знаеше защо той е там.