— Аз съм един от пазителите на тази велика история. Моят разказ е истинският без значение какви приказки са ви разказвали бабите ви в кухнята или дядовците ви на халба бира, или пък някой странник, който е целял да ви развлече в замяна на подслон и малко храна от вас. Аз пазя истината и ви нареждам ако сте чули нещо различно, да помните само каквото аз казвам.
— И така, ще започна, а след това ще ви обясня кое е важното в казаното от мен и на какво ни учи. Историята ми няма да започне от самото начало, нито дори от момента, в който Бог е изоставил тази земя, настъпила е тъмнина, а човешкият вид е бил потиснат и е молил за спасение. Не дори и от дните на Изгнаничество, когато жестокостта е върлувала по земите. Сега, в синхрон с благоденствието на дните ни, ще ви разкажа история от Завръщането, когато хората, водени от Странстващия, се върнали обратно по местата, които някога им принадлежали и вече отново е така. Напуснали земите на трудности „на жестокости и лед, на мъки и пустиня“, както е казано, и заминали към място на мир и изобилие…
— Как може да има пустиня и лед едновременно?
Разказвача доби вид, сякаш му бяха зашлевили плесница. Публиката едновременно затаи дъх. Много от хората усетиха мразовити тръпки по гърбовете си.
Някой го беше прекъснал. Някой се беше усъмнил в историята. Това бе немислимо. Никой, дори и побъркан, не беше толкова глупав, та да не знае, че тишината — пълна тишина — е задължителна. Дори и прокашляне беше равносилно на бунт.
— Кой каза това? — попита остро Разказвача. Никой не се осмели да отговори. — Зададох въпрос и ще получа отговор. Някой се обади. Трябва да се представи незабавно.
Разказвача, чийто авторитет сега беше очевиден за всички, се изправи, пристъпи напред и огледа множеството. Беше настоятелен, но не ядосан. Изглежда нямаше и капка съмнение, че командата му ще бъде изпълнена.
— Е?
Разказвача вече вървеше към него. Знаеше много добре кой беше заговорил. Нямаше шанс да се скрие или да отрече. Той остана пред момчето, докато то неохотно се изправи и предизвикателно вирна брадичка.
— Аз бях — изрече с ясен глас, напълно непоколебим.
Беше ужасно уплашено, но изобщо не си личеше.
Възрастният човек кимна към двама войници, които излязоха напред. Кимна още веднъж и всеки го хвана за една ръка и го поведоха към входа на шатрата.
Джей не протестираше, нито се дърпаше. Знаеше, че е безсмислено. Майка му вдигна поглед, изглеждаше скована и безпомощна. Най-лошото, което можеше да стори, беше да удвои греха на Джей, като самата тя наруши тишината и запротестира. Тогава цялото семейство щеше да бъде посрамено.
— Добра я свърши, момче, няма що — промърмори един от войниците. — Такъв пердах ще отнесеш, че не можеш да си представиш. Стига да имаш късмет.
— Просто исках да знам…
Отведоха го в шатрата, в която щяха да спят Посетителите. Беше разпъната същия следобед.
— Седни.
Джей понечи да се подчини.
— Не там! — спря го войникът, щом Джей се наведе, за да мине през входа. — Ти за кого се имаш? Може би ти се иска да спиш в леглото на Разказвача? Убеден съм, че с радост ще легне на пода, за да ти е удобно на теб.
— Моля да ми простите.
— Какво ще кажеш за чаша вино? Искаш ли да пробваш дрехите му?
Войникът погледна нещастната уплашена физиономия на Джей и омекна.
— Добре, да забравим за това, става ли? Сядай, мълчи и не мърдай. Разбра ли?
Джей кимна. Захлупи лице в дланите си и започна да се моли на духовете на селото и семейството за помощ. Откровено казано, беше по-разтревожен, че майка му изглеждаше толкова тъжна и уплашена, и от това, което щеше да стори баща му, отколкото от онова, което можеше да го сполети в тази шатра. Дори не можеше да си представи какво ще е то.
Посетителя и Разказвача застанаха и заговориха приглушено на няколко метра от момчето, свито на земята, вече премръзнало, гладно и нещастно. Беше седяло там, едва помръдвайки, вече повече от два часа. Беше вече тъмно и студът пълзеше по младото му тяло. В другия край на селото празникът продължаваше въпреки опита на Джей да го съсипе; чуваше звуците от веселбата и изпита копнеж по храната, която изпускаше. Най-добрата храна за годината, пиршеството, което всички очакваха с нетърпение — вино и бира, плодове и хляб, свинско и овнешко, прясно откъснати зеленчуци. Хората ядяха, сякаш никога преди не се бяха хранили, нито щеше да им се случи в бъдеще. Децата получаваха подаръци — дребни подаръчета, разбира се, но те и не знаеха повече. Щяха да пеят и танцуват…