На всичкото отгоре получава в отговор същите жестове и поклон! Едва не се разсмива с глас от изумление и облекчение, но тази неочаквана реакция го оставя в неведение какво да прави оттук нататък. И ето че допуска грешка, нарушава правилата от преданията, които е чувал. Заговаря.
— Коя си ти?
Създанието изглежда ядосано и той горчиво съжалява за думите си.
— Извинявам се, господарке — избоботва той на стария език уважителното обръщение, което си спомня от приказките. — Как бих могъл да ви служа?
Създанието се усмихва отново, сияйна, божествена усмивка, която връща топлината в тялото му. Отново вдига ръце за жест, който би трябвало да изразява мир — и изчезва.
Хенри Литън остави ръкописа, който четеше, и погледна над очилата си към своята публика. Винаги правеше така. Беше донякъде превзет и педантичен маниеризъм, на който никой не възразяваше, нито дори забелязваше. Всички те си имаха своите чудатости и отдавна бяха свикнали с неговите.
— Тук се усеща Овидий — каза един, извъртя очи към тавана и се зае да го изучава. — „Любовна елегия 3“1, ако не греша. Отново плагиатстваш.
Той никога не гледаше хората, когато им говореше.
— Точно това правя — потвърди Литън. — Приемете го като бегла алюзия към пасторалния традиционализъм.
— Щом трябва.
— Само това ли е? — попита друг с чаша бира в едната ръка и лула в другата. По масата се посипа пепел, щом заговори. — Малко е кратичко за двайсет години труд.
— Не — отговори Литън. — Искате ли още?
— Къде са драконите? Цяла глава, а няма нито един дракон?
Литън се смръщи.
— Няма дракони.
— Няма дракони? — престори се на изненадан другият. — А магьосници?
— Не.
— Тролове?
— Не. Нищо такова.
— Слава богу за това. Продължавай нататък.
Седяха в много малката кръчма в ранен съботен следобед. Миниатюрните прозорци пропускаха нищожно количество светлина дори в близост до тях; вътрешната част на помещението беше почти тъмна, понякога се процеждаше по някой слънчев лъч при отварянето на задната врата през гъстия тютюнев дим, който вече беше изпълнил стаята. Стените наоколо бяха голи, декорацията им се изчерпваше само с малки огледала, а някога бялата боя беше пожълтяла от годините пушене. Четиримата мъже запълваха цялото пространство; от време на време надничаше и по някой друг, но биваше посрещнат намръщено. Стопанинът не насърчаваше подобни прекъсвания. Групата се събираше в задното помещение в събота. Идваха всяка седмица за по няколко часа мъжки разговори, никой от тях дори не си помисляше да остане у дома със съпругата и семейството си. Бяха свикнали по-скоро с компанията на други мъже и ако ги попитаха защо изобщо са се оженили, много от приятелите и колегите на Литън биха се затруднили да отговорят.
Литън, който беше направил пауза, за да се увери, че останалите наистина искат да чуят какво е написал, а не слушат просто от любезност, отпи от бирата си и отново взе купчината листове.
— Много добре. Не можете да се оплачете, че не съм ви дал избор. Сега внимавайте.
Джей беше разтреперан и облян в сълзи, когато се върна на полето; запъти се към жените, които работеха встрани от мъжете, като инстинктивно долавяше, че ще проявят повече разбиране. Изпита облекчение щом зърна майка си, кафявият шал беше вързан на главата ѝ, за да я пази от слънцето. Той извика и хукна към нея, сгуши се в топлото ѝ тяло, за да потърси утеха, тресеше се и хлипаше неудържимо.
— Какво има? Джей, какво се е случило?
Тя го огледа набързо, провери дали не се е наранил.
— Какво стана?
Тя се наведе, така че лицето ѝ да бъде на нивото на неговото и внимателно го хвана за раменете. Другите жени се скупчиха наоколо.
— Уплашил се е — каза една по-възрастна, която водеше младите.
Джей беше убеден, че няма да му повярват. Кой би могъл? Щяха да си помислят, че се опитва да избяга от работа. Майка му щеше да се срамува от него, щеше да го мъмри, че излага семейството.
— Какво има? — попита майка му още по-настойчиво.
— Видях… видях… не знам. Видях някого. Нещо. Там горе. Изникна от пещерата. Съвсем неочаквано. После отново се изпари.
Чу се нервно хихикане; в същото време майка му изглеждаше разтревожена, притеснена.
— За какво говориш? Къде?
Той посочи нагоре към хълма.
— От другата страна на потока — призна.
— В гората?
Той кимна.
1
Поредица от еротични стихотворения (15-16 г. пр.н.е.). Запазеният до наши дни вариант е редактиран и сведен до три книги. — Б.ред.