Той пропускаше всичко това. Страхът му започна да се стопява и беше заместен от негодувание. Какво толкова беше направил, просто зададе въпрос. Да, нечувано беше. И грубо. Но да пропусне празненството!
Един от войниците приближи към него.
— Ставай — нареди той. — Последвай ме.
Той го хвана за ръката и го поведе към шатрата, в която Разказвача беше влязъл само преди миг.
— Слушай сега — прошепна в ухото му той. — Говори само щом те заговорят. Отговаряй на всички въпроси. Не се опитвай да се правиш на интересен или да остроумничиш. Разбрано?
Никога досега не беше попадал на такова място. Шатрата беше голяма почти колкото къщата му, имаше богато надиплени завеси, които се спускаха над конструкцията и прикриваха факта, че не е истинска постройка. Свещи — восъчни, не лоени — осветяваха пространството, бяха поне десет. Още завеси прикриваха кът, който той предположи, че е мястото за спане. Имаше импровизирано бюро, застлано с покривка и отрупано с листове, а зад него седеше Разказвача и гледаше пронизващо Джей, застанал нервно на входа на шатрата. Беше говорил почти цял час, беше разказал историята, като я беше превърнал в прекрасно представление и поука, беше ги зарадвал с гласа си, в който се долавяха различни мелодии и скрит смисъл, плод на дългогодишни упражнения. Изтощително, изцеждащо преживяване, защото беше изключително важно и не биваше да се допускат никакви грешки. Историята трябваше да се предаде без колебание или каквито и да е съмнения.
— В ъгъла има стол. Вземи го и седни.
Той се подчини, след това седна безмълвно, както го бяха посъветвали, а Разказвача го огледа внимателно.
— Как се казваш? — попита накрая той.
Гласът му беше тих, но пресипнал от усилията.
— Джейрамал, син на Антус и Антуса.
Възрастният човек изглеждаше едва ли не ядосан от отговора. Хвърли лист хартия на бюрото.
— Много добре — отсече той.
— Всички ме наричат Джей.
Разказвачът направи рязко движение, щом той добави тази напълно ненужна информация. Джей се прокле. Говорѝ, когато те заговорят. Отговаряй на въпроси.
Разказвачът се канеше да стане и да го пусне да си върви. Джей беше сигурен в това. Сега беше вбесен, вероятно объркан.
А може и да не беше така. По-скоро изглеждаше предпазлив, угрижен. Не ядосан. Джей копнееше да задава въпроси; напираха вътре у него.
— Вчера работи ли на полето, Джей?
Джей кимна, но за всеки случай не каза нищо.
— Отдалечи ли се от полята по някое време? Да напълниш вода например?
Джей кимна отново, но този път по-предпазливо.
— Разкажи ми.
— Изкачих хълма, налях вода и отново се върнах.
Джей беше уплашен и се досещаше, че му личи. Не знаеше нищо за света и законите му. Но щом можеше да попадне в беда за това, че е задал въпрос, какво ли щеше да му се случи, ако разкаже истината? И все пак, не можеше и да излъже. Беше достатъчно умен, за да е наясно с факта, че ако го разкрият, ще бъде сурово наказан.
— Разбирам. Нещо друго?
Джей запази мълчание.
— Не си измил лицето си във водата например?
— Аз… аз… да. Може би.
Откъде можеше да знае за това? Не беше казал дори и на майка си.
— Денят беше горещ, разбира се, че си го направил. Може да си чул нещо? Ти си любознателно момче; всички, с които говорих през изминалия час, казаха, че любопитството ти няма граници. Ако си чул шум, сигурно си отишъл да огледаш, нали? Недей да ме лъжеш. Разговарях с майка ти и с останалите. Сега искам да го чуя от теб. Само ти си бил там.
Старата вдовица, помисли си Джей. Той знаеше, че майка му би излъгала, за да го спаси, знаеше и че старата вдовица би казала истината само и само да го вкара в беля. Беше в капан. Не знаеше какво да прави. Продължи да мълчи.
— За теб ще е най-добре да ми разкажеш точно какво си правил. С всички подробности. Не съм ядосан, Джей. Няма да бъдеш наказан за това, че си ми казал истината. Истината е свещена, знаеш това. Дори наказанието на убийците се намалява, щом кажат истината.
Беше странно. Тонът му не се беше променил. Изражението му си беше същото. Не беше помръдвал, но нещо у него действаше успокояващо. Не съвсем; но достатъчно. Джей започна да разказва. Призна си, че наистина е чул шум, как е заобиколил стърчащите скали и е видял светлина, а после и фея. Разказвачът слушаше пасивно, не каза и дума, докато Джей не приключи разказа си.
— Да не би сега да ми казваш, че може да е било илюзия? Че е възможно да си заспал и да си сънувал? Готов ли си да признаеш, че си си измислил всичко?