— Вие го създадохте.
— Всички ние сме създадени от историята.
— С колко време разполагаме?
— Бих предположила, че може да е във всеки момент през следващите седемдесет и пет години. Горе-долу. Не мога да определя по-точно.
— Бихте ли могли да го спрете? Ако имахте време?
— Докато има живот, има надежда.
— В такъв случай трябва да идете в Антеруолд. Така ще имате цялото време, което ви е нужно.
— Не мога. Не мога да повлияя на бъдещето си от друго такова. Трябва да съм на същата линия. Тъй като това е последният момент, който свързва двете, ще се наложи да остана тук. Ще се върна във Франция и ще се прикривам. Ще разчитам и на помощта на Чън, разбира се, ще ми бъде от полза. Стига да оцелее, бедният.
— Ще се оправи. Звънях в болницата. Ами аз?
Анджела се усмихна замислена.
— Искаш ли да помогнеш?
Роузи се поколеба, след това кимна.
— По някаква причина това много ме радва — тя замълча, а после се върна към своята практичност. — Ако разбирам странната ви учебна система тук, можеш да напуснеш училище още следващата година?
— Да.
— Ако Джон Кенеди спечели изборите другия месец, ще имаме време поне до октомври 1962 година, струва ми се. Тогава настъпва кубинската ракетна криза. Ако я преживеем, можем да сме спокойни до 1976 година. Ако Никсън спечели, всичко става непредвидимо, но поне ще бъдем сигурни, че историята се променя сериозно. Ако предположим, че дотогава всичко върви добре, след девет месеца можеш да напуснеш училище, ще си събереш багажа и ще дойдеш да живееш при мен в Южна Франция. Какво ще кажеш за това? Имам много пари, а Чън е доста приятен, като го опознаеш.
— Звучи прекрасно.
— Ще бъде. Стига да не се провалим, тогава никак няма да е прекрасно. Но ще можем да съберем колкото можем повече хора и всички да се отправим към Антеруолд. Трябва да добавя, че не се сещам за причина, поради която да не отидеш още сега, ако наистина искаш.
Роузи поклати глава.
— Не. Мислих за това. Много. Но както все ми повтаряте, аз вече съм там. Една е достатъчна.
— А две ще са много ли?
Роузи се усмихна.
— Усложнение е. Другата аз ще се радва, че съм тук с родителите си. Някой ще трябва да се грижи за Дженкинс, докато професор Литън е в затвора. Имам живот тук. Понякога си мисля, че не е идеален, но, знаете…
— В такъв случай, по-добре да успеем — каза Анджела. — Хайде. Ще те заведа у дома. Няма какво да правим тук тази вечер, а аз трябва да се измъкна от страната възможно най-бързо. Ще трябва да си събера багажа и да открия паспорта си.
Няколко минути по-късно двете излязоха от къщата, а Анджела заключи старателно.
— Какъв ден — въздъхна тя. — Да видим какви забавления ще ни предложи утрешният.
65.
Джак беше шокиран от състоянието на острова, когато хеликоптерите закръжиха над него, преди да се приземят тежко на площадката. Някога искрящо белите покриви на главната сграда на института бяха осеяни с големи черни дупки; останките на охранителните постове още димяха на лекия бриз, в другия край на острова не бяха догорели огньове, а десетина малки ферибота се показваха килнати от водата, обстреляни и потопени, както бяха вързани за кея. Армията на Олдмантър беше свършила работата си бързо и старателно.
Ремонтните дейности вече течаха. Още при приземяването той видя големи машини, натоварени с оборудването, необходимо за запушване на дупките и възстановяване на електричеството. Най-различни пособия стояха струпани на спретнати купчинки навсякъде. С опитен поглед сканира терена на снижаване, но не успя да види клетки за затворници, нито белези за скоро копани гробове.
Някои вече се бяха върнали на работа под ръководството на новия господар; други бяха напуснали с идеята да намерят най-доброто за себе си. Мястото беше полупразно, тихо, мрачно, липсваше цел. Няколкото десетки души, докарани от Отстъплението, се намираха под охрана.
Джак получи разрешение да види Емили, тъй като беше възстановен на предишната си длъжност и чакаше да бъде преместен в друга част на огромната империя на Олдмантър. Беше му предложено повишение, всичко, от което би могъл да има нужда. Олдмантър беше щедър човек.
— Той ще удържи на думата си — каза ѝ той. — Подготвителните работи са извършени. Все пак още можеш да промениш мнението си.
— Защо бих поискала да го правя?
— Опасно е.
— За хора като нас и тук не е много безопасно.
— Олдмантър откъде разбра къде съм? Как ме откри толкова бързо?
— Много просто. Аз му казах. Беше очевидно, че той ще спечели. Ти щеше да умреш, а също и ние. Изглежда е добър начин да спасиш нещо от разруха.