— Какво искате тогава от нас?
Тъй като Жаки можел да пише и да чете, селяните знаели, че трябва да е бил учител или ученик и искали да се уверят, че не е отлъчен.
Хенари въздъхна.
— Аз ще отида — предложи ученикът му.
— Не, не. Аз ще го направя. Ти работи достатъчно през последните седмици. Ти продължавай. Аз ще погледна, ще пренощувам и после поемам към Уилдън.
Много намусено той обърна коня си и примирено се остави селяните да го поведат на изток. Когато стигнаха селото Хук, беше приветстван, а после го упътиха към полята.
— Ехо! — провикна се той, щом стигна до колибата. — Търся отшелника Жаки.
— Търсите на грешно място — чу глас зад гърба си.
Хенари се обърна и видя мъж, застанал на няколко крачки зад него, подпрян на тояга. Видът му беше занемарен, имаше дълга и мазна коса; очите му бяха със странна форма, а погледът — див. Приличаше на някой, който може да бъде опасен.
— Бях помолен да поговоря с вас. Аз съм Разказвач от Осенфуд.
— Не съм сторил нищо лошо.
Мъжът говореше със странен акцент.
— Селяните са притеснени, това е всичко. Не ви мислят злото, нито пък аз.
Жаки беше особен. На първо място беше силен. Не беше твърде стар, а също така не притежаваше екстравагантния изказ на мнозина от своето съсловие. Лицето му беше странно и Хенари се усети, че го проучва внимателно.
— Откъде си? Родно място и семейство?
— Нямам родно място и семейство.
— Казаха ми, че можеш да пишеш и да четеш.
— Нямам нищо за четене освен това, което сам съм написал. Може да са просто драсканици върху листовете.
— Нека ги погледна и ще ти кажа.
— О, не, Разказвачо. Това не мога да направя. Вероятно ще откриеш, че са безсмислици и ще ме разочароваш. Защо не си вървиш? Аз не се меся в твоите истории. Не се интересувам от тях, а и теб не те интересуват моите, вече го знам.
— Как може да го знаеш?
— Говорих с един учен навремето, такъв като теб. Той ми задаваше въпроси. Споделих с него знанията и мислите си, но той не се заинтригува.
— Как беше името на този човек?
— Итъран. Познаваш ли го?
— Беше мой учител. Почитах този човек най-много от всички. Почина преди няколко месеца.
Жаки бавно кимна.
— Съжалявам за това. Беше добър човек. Имах надежди за него.
— Ти си нагъл.
Жаки се изсмя.
— Мисля, че говорихме достатъчно — додаде Хенари. — Не ми се виждаш особено опасен. Но те съветвам да внимаваш какво приказваш.
— Кой си ти, учен? Знаеш името ми, а аз не знам твоето.
— Името ми е Хенари, син на Хенари.
— Какво правиш тук? Толкова ли известен съм станал, че да ме посещават Разказвачи от Осенфуд? Итъран ли ти е разказал за мен?
— Нищо подобно — отговори Хенари. — Пътувам към Уилдън за Пиршеството.
— Какво е това?
— Празненство по случай седмата година от властването на Теналд. Приятел съм на съпругата му.
— В такъв случай съм поласкан, че отдели от времето си за мен. Убеден съм, че лордът и дамата няма да са толкова очаровани.
— Вероятно Теналд няма да е — каза Хенари. — Макар че, като познавам лейди Катрин, с радост би те приела. Съдиш твърде прибързано.
Той се замисли над чутото, сякаш беше ужасно важно твърдение.
— Е, вероятно е така. Но аз съм просто човек, живееш в колиба и мога да правя каквото си пожелая. Сега би ли ме оставил, моля те?
Тази експедиция беше последната, която Хенари предприе извън Осенфуд по повод на официално Посещение за много години напред. Имаше си своите науки и преподаването си, а след като Теналд почина, малко след запознанството му с Джей, той започна да пътува до Уилдън доста по-често, за да дава съвети на вдовицата му. Харесваше живота си, ако не се брояха прекъсванията. Новият му ученик беше представен в Осенфуд и научи достатъчно, за да премине пробния период без особени трудности.
Най-после Хенари започна да пише и историята на Итъран, като примерен ученик се захвана с нещо, за което учителят му така и не беше намерил време — да хроникира спомените си, които да бъдат изложени в Залата на историята на Осенфуд редом с тези на останалите учени. Смъртта на Итъран беше разтърсила всички; най-великолепният човек, когото бяха познавали. Най-големият аскет сред учителите, никога не пиеше алкохол, не преяждаше, спеше на сламеник като най-обикновен ученик. Ставаше на зазоряване и четеше, докато падне нощта без почивка. Освен това беше и безкрайно великодушен, способен да превърне и най-скучния пасаж в магия благодарение на ентусиазма и уменията си.