— Моля?
— Шекспир, мила моя. „Похищението на Лукреция“11.
Роузи се изчерви.
— Чудесна поема, макар и не най-добрата. Основана е на римска легенда. Знаеш ли историята? Често се използва като назидателен разказ за последствията, когато хора с власт биват главозамаяни от положението си…
Това даде на Литън възможност да се отклони от темата — докато направи на момичето чай, заговори за Овидий, а после превключи на Шекспир и Хогарт и накрая спомена опера, която гледал наскоро и никак не харесал.
— Ние сме своето минало, мила моя, и ако искаш да узнаеш бъдещето, трябва първо да разбереш онова, което вече се е случило. Миналото е навсякъде у нас. Дори в дребните неща като имената. Вземи своето за пример.
— Какво за него?
Роузи не харесваше името си. Беше от имената, каквито носят бабите. Тя предпочиташе нещо по-модерно. Като Сандра.
— Ти си кръстена — дали случайно или нарочно, не мога да кажа — на най-съвършената героиня в английската литература.
— Наистина ли?
— Така е. Розалинд от „Както ви харесва“ е най-доброто, сътворено от Шекспир. Тя е дръзка, духовита, интелигентна, мила, красива и никак не е безинтересна. В повечето случаи жените са или глупави, или нетърпими. Розалинд е великолепна във всяко отношение до такава степен, че, убеден съм, трябва да е била жена, която е познавал и на която изключително много се е възхищавал. Затова, скъпа моя, ти някога си била възлюбена на Шекспир. Малко млади момичета могат да се похвалят с нещо подобно.
— Склонна съм да се съглася — отговори тя, видимо силно впечатлена.
Когато получи съобщение няколко дни по-късно, в което се казваше, че на Литън неочаквано му се е наложило да замине и я моли да наглежда Дженкинс в негово отсъствие, тя се зарадва. Беше разтревожена за котката, но и развълнувана, защото това означаваше, че спокойно ще може да се разходи из мазето му. Сериозно се беше уплашила в къщата на Литън. Не ѝ харесваше да бъде уплашена; това се случваше доста рядко и сега тя беше обзета от изгарящо любопитство. Беше лежала будна през нощта и си мислеше. Взираше се в тавана, а пред очите ѝ танцуваха спомените от мазето — усойно, мрачно, мизерно, миризливо и прашно. А после — птиците, лекият ветрец, красотата…
Колкото повече мислеше, толкова повече се съмняваше в здравия си разум. Психическо разстройство, така го беше нарекъл професорът. Но как би могло да се случи все пак? Тя беше разумно момиче и се беше опитала да открие разумно обяснение, макар да бе затруднена от нежеланието си да сподели с някого какво е видяла.
Единственото логично нещо, което ѝ идваше на ум, беше, че Литън имаше в мазето си — или тази госпожа Миърсън имаше — нов и изключително умен киноапарат или някакъв нов модел телевизор. Въпреки това беше сигурна, че нито едно от двете не беше овладяло изкуството да те накара да почувстваш вятъра или да вдъхнеш уханието на боровите иглички в горещината, да не говорим за момче, което предлага услугите си.
Не. Това беше или илюзия, или реалност. Първото вероятно означаваше, че се е побъркала, а това би разстроило родителите ѝ, затова тя се почувства длъжна да открие истината. Както самият Поаро обичаше да казва: бяха необходими повече доказателства, за да бъде разрешена мистерията.
Първата възможност се появи два дни след пристигането на бележката от Литън. Тя каза на майка си, че планира да остане на допълнителна репетиция на хора, което звучеше напълно достоверно. Роузи пееше добре, а тази година щяха да изпълняват „Свещеникът Задок“12 (във вариант, който учителите смятаха за модернистичен) и няколко закачливи композиции от „Кралят и аз“13 за финал. Роузи, чийто развиващ се вкус се отдалечаваше все повече от бродуейските мюзикъли, но все още ценеше добрата мелодия, с радост пееше всичко. Обикновено репетициите се провеждаха в четвъртък, но извънредни не бяха предвидени. Това ѝ осигури два допълнителни свободни часа, в които да разреши проблема с мазето веднъж завинаги.
Времето, което беше посветила на четене на детективски романи, се отплащаше. Не беше нужно да влиза с взлом, тъй като вече разполагаше с ключ, но трябваше да се увери, че мазето е празно и да организира предупредителна система, в случай че мистериозната госпожа Миърсън се появи. В кухнята на професор Литън тя опъна канап с празни консервни кутии пред вратата на височината на глезена, невидим в тъмното. Никой не можеше да влезе, без да се спъне и да вдигне шум. Роузи щеше да разполага с две минути предизвестие, ако някой се появеше в къщата.
12
Британски химн, написан от Хендел за коронацията на крал Джордж II през 1727 г. През 1992 г. Тони Бритън прави нов аранжимент, който и до днес се използва като химн на Шампионската лига на УЕФА. — Б.ред.
13
Мюзикъл от Ричард Роджърс по мотиви от книгата на Маргарет Ландън от 1944 г. „Ана и кралят на Сиам“. — Б.ред.