Щом жената приключи, Роузи беше изтичала толкова бързо в тоалетната, че можеше да спечели медал на Олимпийските игри, докато останалите от класа злорадстваха.
Храненето на котката на професор Литън не беше истинска работа, макар че само тя беше способна да прояви нещо подобно на обич или интерес към това животно, чието злонравие бе смекчавано единствено от мързела му. Правеше го най-вече защото понякога професорът беше там и си говореше с нея. Той знаеше всичко.
— Много добър човек е — беше казала Роузи веднъж на майка си. — Разговаря с мен напълно сериозно, нали разбираш. Но понякога млъква по средата на изречението и ме отпраща да си вървя.
Роузи не се засягаше от странното му поведение, а според майка ѝ всички професори си били такива. Определено никога не се беше държал по начин, който да я притесни. Точно обратното — отнасяше се с нея уважително и внимателно. Тя му разказваше за книгите, които е чела, или за песни, които е слушала, а той никога не ѝ се присмиваше и не изразяваше презрение към юношеските ѝ вкусове. Нито пък приемаше факта, че е момиче за сериозен недостатък.
— Боя се, че не познавам музиката на господин Акър Билк — случваше се да отбележи той. — Голям пропуск от моя страна вероятно. Ще си пусна радиото в събота, за да разширя хоризонтите си. Значи казваш, че свири на кларинет? Изпълнява популярен джаз, доколкото схващам от описанието ти. Определено е най-експресивният инструмент, когато е в правилните ръце. Както и саксофонът, разбира се…
И така, Роузи се прибираше у дома, стиснала в ръце плочи на Ела Фицджералд или на Дюк Елингтън — Литън беше голям техен почитател, — убедена, че така ще добие изискан вкус за музика и ще се обогати с повече познания за джаза и кларинета, отколкото преди посещението си.
Литън ѝ беше разказал някои истории за Антеруолд, за да види реакцията ѝ. Тя беше единственият човек, който знаеше за въображаемия му свят, освен колегите му в кръчмата и старата му приятелка Анджела Миърсън. Велика идея, пълна с интересни персонажи, макар според критичното мнение на Роузи все още да нямаше кой знае какъв сюжет.
— Те сякаш не правят нищо — беше отбелязала тя един ден. — Не се ли карат, не предприемат ли някакви приключения? Не може ли някой да се влюби или нещо подобно? Трябва да има любов, за да е интересна историята.
Литън се прокашля, а след това се намръщи.
— Сега организирам обстановката, нали разбираш, тази, в която ще се случва историята.
— О!
— Когато е готова, хората ще знаят как да се влюбват и за какво да се карат — той направи пауза и се загледа в изражението ѝ. — Боя се, че не си много убедена.
— Звучи прекрасно — успокои го тя, защото той доби унил вид.
— Професоре — продължи предпазливо тя, — духовете истински ли са?
— Колко странно, че заговори за това — изненада се той. — Аз самият се чудех за същото. Великите умове мислят еднакво, а? Защо питаш?
— О… заради една книга. На Агата Кристи — засрами се, че само това можа да измисли, тъй като беше сигурна, че той няма понятие от книги с меки корици и цветни картинки отпред. За нейна изненада очите на Литън светнаха.
— Агата Кристи! Много я харесвам, макар да се боя, че до известна степен мами, като все представя съществените доказателства чак на финала. Кого предпочиташ, Поаро или госпожица Марпъл4?
Роузи се замисли.
— Госпожица Марпъл е по-приятна, но Поаро ходи на по-интересни места. Обичам да чета за непознати места.
— Много разумен отговор — заяви той. — Мечтаеш ли да пътуваш, Роузи?
— О! Да! — отвърна тя. — Още от съвсем малка. Искам да видя всичко. Градове, планини, странни места. Места, които никой не е зървал досега.
— Значи ще станеш изследовател?
— Мама казва, че трябва да стана медицинска сестра.
Литън я погледна със съчувствие.
— Не е моя работа да те насърчавам да пренебрегнеш съвета на майка си — рече. — Това означава, че по мое мнение сериозно трябва да си помислиш и да не я слушаш. Какво казва госпожица Кристи за духовете?
— Има една сцена, в която героят се появява от мъглата като дух.
— Разбирам. Истинският дух е безплътен. „Идея, пробудена у нас“, както се изразява Хътчесън5. Съществува единствено в съзнанието на човека, който го е видял, и той го определя като Красота или Добродетел. Или техните противоположности, разбира се. Това са свръхестествени неща — духове, феи или ангели — или са оптична илюзия като миража, а може да са и резултат от психично разстройство. Струва ми се, че всички възможности се изчерпват с тези три варианта. Искаш ли парче кейк към чая?
5
Франсис Хътчесън — шотландски философ (1694-1746), считан за един от бащите на шотландското Просвещение. — Б.ред.