3.
Джак Мур беше на мнение, че външният свят при всичката му нездравословност и изкуственост представлява привлекателна идея за свобода. Затова той често заставаше пред големия екран, който декорираше пространството, водещо към конферентните зали; просто да погледа и да си припомни. Не беше истинско; никъде в комплекса нямаше прозорци, но беше по-добре от нищо. В момента имаше въображаема, но много реалистична гледка на крави, хълмове и трева. Вероятно единствено хълмовете съществуваха все още, но въпреки това той обичаше да гледа. След миг щяха да се променят и да се покрият със сняг, също въображаем, тъй като никъде по света не беше валял сняг повече от десет години. Нямаше представа защо екранът е там. Малко хора освен него проявяваха някакъв интерес към външния свят; всичко съществено се намираше в огромната запечатана сграда, в която живееха и работеха. Навън беше опасно и плашещо.
Той се обърна, щом чу гласове. Малка групичка от хора вървеше по коридора, който водеше до зоната за проучвания и си говореха тихо. Той се намръщи тревожно. Не беше редно да е в тази част на съоръжението; трябваше да си стои в административния блок и определено не биваше да чува това, което другите си приказват.
Зад ъгъла се чу експлозия от негодувание. Джак спря на място и застана така, че да може да наблюдава, без да привлича внимание. Групата учени се беше скупчила като отбранително ято, събрало се да посрещне приближаващата заплаха.
Източникът на шума беше математичка на име Анджела Миърсън. Виждаше я да крачи, а буреносното ѝ изражение беше в пълен контраст с безизразното подчинение, излъчвано от останалите. Всичко друго у нея също беше различно; тя беше по-висока, облечена в ярколилаво, а те бяха почти като в униформа в кафеникавосивите си дрехи. Косата ѝ беше дълга и разчорлена, сякаш току-що беше станала от леглото. Техните жестове бяха премерени и контролирани, нейните — свободни и небрежни като косата ѝ, която в някакъв момент е била оформена в сложен кок, но после беше оставена да се роши на воля.
Изследователите колективно решиха да се преструват, че нея я няма. Грешка от тяхна страна. Тя не го прие особено добре.
— Къде е той? — тя леко снижи тона си.
Някои изглеждаха шокирани от липсата на респект, контрол и преструвка у нея. Други бяха леко уплашени. Не бяха свикнали с подобно поведение, макар някои да бяха работили с нея преди и да бяха ставали свидетели на подобни избухвания. Те обикновено означаваха, че е работила твърде усилено.
— Е, какво? Онемяхте ли? Къде е проклетата малка невестулка?
— Наистина трябва да се успокоите — обади се тревожно някой. — Протоколът за регистриране на недоволство е ясен. Бих могъл да придвижа документацията, ако желаете, сигурен съм…
— О, я млъквай, кретен такъв — тя размаха лист хартия пред лицето му. — Погледни това.
Той го прочете и видно се изненада искрено.
— Вие сте отстранена — каза той.
— Самодоволство ли виждам върху физиономията ти?
— Не, разбира се — отговори колебливо той. — Нямах и най-малка представа. Наистина.
Тя изсумтя.
— Лъжец — отсече.
— Утре ще се проведе изслушване. Сигурен съм, че всичко ще се изясни.
— Ха! — възмути се тя. — Утре? Защо не днес? Да ти кажа ли? Защото той е невестулка.
— Убеден съм, че доктор Ханслип действа в интерес на всеобщото благо и е наш дълг да се подчиняваме на желанията му. Всички ние имаме пълна вяра в лидерските му умения и не разбираме какво се надявате да постигнете с такова поведение.
Тя го погледна с унищожително отвращение.
— Не разбирате ли? Наистина ли не разбирате? Тогава ме гледайте. Може и да научите нещо.
Тя го замери с листа, смачкан на топка, и го накара да потрепне, а после рязко се извърна и пое надолу по коридора.
— Ха! — възкликна още веднъж, преди да се скрие от поглед.
От групичката се чу нервно хихикане, предизвикано от облекчение.
— Сигурно пак се е нафиркала — каза някой. — Нужно ѝ е, за да включи на пълна мощност. Ще се успокои след ден-два.
— И все пак е напълно луда — обади се друг. — Не знам как се задържа толкова дълго. Аз не бих търпял.
В този момент той забеляза, че Джак ги наблюдава, застанал встрани. Изгледа го кръвнишки и снижи глас.
* * *
Силно се надявах драматичното ми напускане да ги е впечатлило до един; определено не се чувствах толкова уверена в този момент. Отношенията ми с Ханслип винаги са били най-малкото деликатни, меко казано, но от доста време тази деликатност категорично беше преминала в нещо, което може да се нарече творческо напрежение. Той не ме харесваше, а аз не можех да го понасям, но в известен смисъл имахме нужда един от друг. Като музикален дует от миналото: Робърт Ханслип — пари, Анджела Миърсън — интелект. Освен това разговаряхме и неговата глупост често ме караше да обмисля и преценя нещата по нов начин. Този път обаче беше различно. Той беше стигнал твърде далеч. Току-що бях разкрила замисъла му: да открадне работата ми и да я продаде на онази твар Олдмантър, може би най-отвратителния и зловреден човек на планетата. Така беше според мен и признавам, че други са на различно мнение. Но те са кретени.