Анджела изтърси трохите от роклята си, слезе долу да вземе каквото ѝ трябваше, а след това си тръгна и поведе Роузи със себе си.
* * *
Ако Литън си мислеше, че изчезването на двете му посетителки означава, че може да си почине, тогава грешеше. Само след половин час звънецът на входната врата звънна и той отново се потътри да отвори.
— Какво? — попита ядосано той. — Не искам нищо.
Ужасна е тази страна, помисли си раздразнен. Ясен му беше човекът, който стоеше на верандата му. Не го познаваше, разбира се, но му бяха познати костюмът не по мярка, лошата кожа, зле подстриганата коса, стойката.
Животът е пълен с изненади. Мъжът извади малък бадж и му го показа. Детектив сержант Алан Малтби.
— Имате ли нещо против да вляза, сър?
Литън изруга. Не че приемаше полицията особено сериозно, но беше известно усложнение.
— Разбира се — отвърна той, отвори вратата малко по-широко и си придаде вид, за който се надяваше да вдъхва усещане за загадъчност.
— Докладвано е за изчезнало момиче, сър — продължи сержант Малтби. — Казва се Роузи Уилсън. До този момент няма причини да се смята, че става въпрос за друго, освен за младежка безотговорност.
— Бихте ли ми обяснили какво се е случило?
— Е, откровено казано, нищо особено, сър. Изглежда се е държала неприлично, скарала се е с родителите си и е излязла ядосана. Не са я виждали от вчера и родителите ѝ ни се обадиха. Подозирам, че по-скоро горят от нетърпение да я накажат, отколкото да са наистина разтревожени. Вярвам, че я познавате?
— Понякога се грижи за котката ми. В понеделник заминах за Франция и се върнах едва преди час.
— Значи не сте я виждали?
— Не — отвърна рязко той. Помисли дали да не добави известни подробности, които да попречат истината да излезе наяве, но реши да не го прави. Благодарение на опита си умееше да лъже безочливо. — Все пак съм сигурен, че е добре. Тя е добро и разумно момиче. Вероятно просто е излязла с приятели. Предполагам, че е нормално за днешните петнайсетгодишни.
— Всъщност е точно така, сър. Може ли да ви помоля за съдействие?
— Разбира се. Ако позвъни на вратата ми, ще ви се обадя или веднага ще я изпратя у дома.
— Много мило от ваша страна, сър. Разбирам, между другото…
Тук полицаят — Литън го беше допуснал само в тясното антре не от липса на любезност, а защото Роузи беше оставила училищната си чанта в кабинета му — се поколеба, сякаш знаеше нещо.
— Да?
— Разбрах, че сте сътрудник на правителството, сър — каза той.
— Такъв ли съм?
— Прикрепен съм временно към Специалния отдел, разбирате ли. Един ден в седмицата. Това е невероятна възможност за мен. Много е вълнуващо.
— Разбира се. Вие сте от онези, които тормозят синдикалистите. Подривна дейност и шпионаж. Предполагам, че не се среща често наоколо.
— Не, всъщност не — отвърна със съжаление той. — Вие сте в нашия списък, нали разбирате.
— Колко притеснително. Какъв списък?
— Не като човек, който се занимава с подривна дейност, сър, разбира се, че не. Нямаше да го споменавам, ако беше така. Ако някога се свържете с нас, ще имаме грижа за вас и ще бъдем наясно, че е добре да ви изслушаме.
— Изобщо не е редно да има такъв списък — посочи Литън. — Понякога се чудя кой термин е по-неподходящ „Тайни служби“ или „Разузнавателни служби“. Понякога и двете са неподходящи.
— Точно така, сър. Но ако някога имате нужда, разбирате какво имам предвид.
— Ще потърся точно вас, сержант Малтби. Ако това ще помогне, ще добавя също, че сте прекрасен човек.
— О, това би било много мило, сър.
— Всъщност — каза той, тъй като внезапно нещо му хрумна, — може да имам нещо за вас. Надявам се, че мога да разчитам на вашата дискретност. Малко преди да напусна Англия, забелязах, че един мъж наблюдава къщата ми. Видях го отново, когато ви отворих вратата. Стига да имате желание да погледнете през този прозорец…
Литън дръпна леко завесата и надникна.
— Аха! — възкликна Малтби и се наведе да погледне през тесния отвор. — Около метър и осемдесет и два, тъмна коса, без очила, преметнал палто през ръката си. Прилича малко на чужденец. За него ли става въпрос?
— Точно за него. Може и да е нищо, но ме притеснява. Бихте ли се заели да откриете кой е той, моля?
28.
Светлината проработи за Дженкинс, но не и за Розалинд. Когато преминаваше през светлия участък, тя изпита дискомфортно усещане, сякаш нещо метално раздираше цялото ѝ тяло. Беше толкова неприятно, че я накара да изгуби концентрация, при което залитна и убоде крака си на стар корен, стърчащ от земята. Разстроена и объркана се хвърли с вик към светлината и падна. Лежеше на земята и вдишваше нежната сладникава миризма на гниещите листа. Все още беше в Антеруолд. Светлината вече не действаше. Тя беше блокирана тук.