Но Дженкинс се беше изпарил и тя забеляза, че светлината е избледняла силно, проблясваше като електрическа крушка, която всеки момент ще изгори. От другата страна успяваше да долови нечий неясен силует. Извика разтревожена, изправи се и отчаяно опита още веднъж, но светлината беше напълно угаснала.
Нямаше я. Никаква светлина. Нито Дженкинс. Сега наистина беше в беда.
Тя се свлече на земята. След като беше решила да се прибере у дома, осъзна, че отчаяно копнее да види майка си и баща си, а дори и брат си. Нещо повече, искаше ѝ се да се върне в училище.
Какво щеше да прави сега?
Странен звук я върна към действителността; нещо като вой, рев или писък. Определено беше човек и беше по-скоро ядосан и гневен, отколкото разстроен или ранен и идваше от малка група дървета зад нея. Розалинд помисли, а след това реши, че трябва да разбере. Който и да беше, можеше да знае нещо за светлината. Или поне как да се върне на партито. Каквото и да е, беше по-добро от това да стои сама в тази гора.
Тя тръгна на пръсти колкото можеше по-тихо по посока на звука и стигна до малка полянка. Не се виждаше друго освен проблясването на свещ точно край източника на шума. Стори ѝ се, че отзад се мярка колиба, но не беше сигурна.
— Ехо? — провикна се тя. — Има ли някой?
Хлипането и подсмърчането спряха на мига; настъпи пауза, след това се чу шумолене на дрехи и приведената към земята фигура се изправи в мрака и приближи. Към лицето ѝ се вдигна фенер. После шумно пое въздух.
Това беше Алиена. Розалинд веднага разпозна гласа, но вече не беше уверената, овладяна звезда от концерта. Сега беше просто разстроено момиче, макар и по-малко разстроено от Розалинд, която незабавно изпита съчувствие.
— Какво има?
Друг приглушен стон.
— Рамбърт. Моят учител. Мисля, че е мъртъв.
— Господи. Какво се е случило?
— Беше ми ядосан. Заради пеенето ми.
— Защо? Беше прекрасно.
— Беше. Наистина беше така. Очаквах поздравления.
Тя въздъхна горчиво.
— Не хареса интонацията ми в края на един от пасажите, реши, че вариацията ми на друг не била подходяща. Така и не каза „браво“ или „това беше наистина добре“. Започна направо с критиките. Как никога не съм била достатъчно добра…
— Съжалявам.
— Затова го ударих. Оттогава не е помръднал. Боя се, че може да е умрял.
— Не мислиш ли, че е по-добре да провериш?
— Твърде уплашена съм.
— С какво го удари?
— С тиган.
Розалинд се засмя нервно. Алиена я погледна и също се засмя.
— Падна като покосен. Трябваше да видиш изражението на лицето му.
— Все пак, ако си го убила… струва ми се, че това е сериозно.
— Ще идеш ли да провериш? Наистина не искам да се връщам вътре.
Розалинд също не гореше от нетърпение да види труп, но въпреки това кимна. Алиена ѝ показа пътя, предупреждаваше я да внимава, посочваше стъпалата и паянтовата дървена врата.
— Тук ли живееш? — попита Розалинд като се опита да прикрие изненадата си от бедната и примитивна обстановка.
— Да — отвърна Алиена. — Прелестно е, нали? — тя ѝ подаде лампата и посочи: — Продължавай натам.
Розалинд внимателно прекоси прага и вдигна лампата високо над главата си. На земята наистина лежеше дребен и слаб човек, който изглеждаше съвсем мъртъв. Розалинд хвърли поглед към Алиена и предпазливо коленичи до трупа, който звучно се оригна и към лицето ѝ се понесе облак от алкохолни пари.
— О, божичко! — ахна Розалинд и така рязко се отдръпна назад, че едва не се претърколи. — Не си го убила. Мъртвопиян е. Напомня ми за чичо Чарли.
Възвърнала самообладанието си, девойката приближи, като се опитваше да прикрие облекчението си.
— Колко жалко. Дали да не опитам още веднъж?
— Не, не е жалко и ти го знаеш. Все пак сериозно си го насинила.
— Нека да има нещо, с което да ме запомни. Стига ми толкова. Тръгвам си.
— Къде ще отидеш?
Алиена очевидно не беше помислила за това.
— Няма значение — заяви накрая тя. — Ами ти? Какво правиш тук?
— Търся някого — не беше нужно да влиза в сложни обяснения, помисли си тя.
— Кого?
— Всъщност не съм сигурна. Танцувах с него. Той е много… ами, много е мил.
— Много мил? — попита Алиена, като преправи гласа си доста добре. — Толкова мил, че да го преследваш в гората през нощта, облечена в най-хубавия си тоалет? Чак толкова мил?
Розалинд се изчерви.
— Аха! Харесах го.
— А той дали те хареса?
Лицето на Розалинд помръкна.