— Той откъде е?
Тя се смути още повече.
— Каза ми, че живеел там — посочи неопределено тя. — В тъмния лес.
— Никой не живее там. Точно затова го наричат тъмния лес. Иначе щеше да е просто гора. Знаеш ли поне името му?
— Памархон.
Алиена застина на място.
— Памархон? Влюбила си се в Памархон?
— Какво лошо има в това?
— Не знаеш ли кой е той?
— Разбира се, че не знам.
— Тогава нека ти кажа. Памархон, синът на Айзенуор, е най-опасният и търсен престъпник в цялата страна. Той уби чичо си, за да заграби Уилдън, а после се укри и сега ръководи банда главорези и убийци.
— Със сигурност не е така! — възрази Розалинд. — Има толкова прекрасна усмивка. През по-голямата част от времето. Той е много…
— Мил, знам. Вече го каза. Недей да си изграждаш романтични представи за него. Ако наистина е Памархон, той е много опасен.
— Има толкова нежен поглед и изискани маниери.
— Значи е изтъкан от противоречия. Ами ако го намериш и откриеш, че всъщност е нисък и глупав човечец с лош дъх и пристрастие към прерязване на чужди вратове? Цялата романтика е плод на светлините и музиката и Празненството. Кога го срещна?
— В мига, в който пристигнах днес следобед, а после отново на Празненството. Като че ли се отнесох изключително грубо с него. А след изпълнението ти…
— Аха! — обади се Алиена самодоволно. — Значи е мое дело. Пеенето ми превръща старите в млади, грозните в красиви, придава очарование на мъжете. Това е особеният ми талант — призна тя.
— Наред със скромността?
Алиена я погледна кръвнишки, но не сериозно. Беше в забележително добро настроение, тъй като вече знаеше, че не е убийца.
— Точно така, наред с това. Наистина ли искаш да го откриеш?
Розалинд се замисли.
— Да — заяви тя. — Искам. Няма вероятност да съм се объркала чак толкова. Трябва да има някаква грешка. Освен това, ако хората решат, че наистина е убиец, вероятно се намира в опасност. Трябва да бъде предупреден и спасен…
Алиена извъртя очи.
— Милост, небеса! — възкликна тя. — Това няма да свърши добре. Все пак, ако искаш точно това, мога да дойда с теб.
— Къде?
— В тъмния лес, скъпа Розалинд. Ти искаш да откриеш мъжа на мечтите си, а аз искам да избягам от мъжа на кошмарите си.
— Само момент — прекъсна я Розалинд. — Не съм сигурна, че е редно. Имам предвид, че е грубо да си тръгна просто така, без дори да кажа довиждане. Освен това трябва да се прибера у дома.
— Мислех, че искаш да намериш този мъж.
— Искам.
— Тогава да вървим да го намерим. Лесно можеш да се върнеш у дома, след като установиш, че не го харесваш. Или той не харесва теб.
— Ами… — Розалинд беше изумена от самата себе си.
Защо изобщо слушаше това момиче?
— И двете трябва да се махнем от това място, а аз малко се притеснявах да тръгна сама — настоя Алиена. — Но ако съм с най-скъпата си и стара приятелка, какво лошо може да ни се случи?
— Ти каза, че гората била пълна с престъпници, които се крият от закона.
— О, не. Почти няма такива. Моля те, ела с мен. Можем да спим под звездите, да берем плодове от дърветата и гъби от земята. „Защото земята се грижи за добродетелните и винаги ще бъде така.“
— И това ли е един от вашите цитати?
— Разбира се.
— И наистина ще ми помогнеш?
— Естествено.
Розалинд се извърна назад към дърветата, към откритата площ, където беше видяла светлината; там нямаше нищо и тя осъзна, че и без друго мястото не е същото, на което беше пристигнала. Какъв беше смисълът да стои тук? Всъщност беше по-добре да предположи, че ще го намери. Че е затворена тук и очаква някакво чудо. Ако това беше истина, за пръв път в живота си не само беше свободна да прави каквото си пожелае, но беше и длъжна да се грижи за себе си. Не беше сигурна дали това е плашещо, или прекрасно, но определено беше различно. От друга страна…
— С радост бих го направила — каза тя и посочи тоалета си. — Но не мога да бродя из дебрите облечена така.
— Разбира се, че не можеш! Освен това, ако грешиш за него, може посрещането да не е особено приятелско. Говори се, че отвличали хора и ги държали срещу откуп. Не искаш да ти се случи това. Махни перуката и маската и ще ти намерим нещо.
— Ти си нисичка.
Алиена се замисли, после се усмихна и посочи мъжа, който хъркаше на пода.
— Истина е, но Рамбърт е горе-долу колкото теб, струва ми се. Чистите му дрехи са там, в ъгъла. Знам го; налага ми се да ги пера. Няма да бъдеш особено елегантна, но ще ти е удобно и когато приключа с теб, никой няма да може да те познае, а това е важно.
29.
Лейди Катрин беше отишла да намери Хенари в момента, в който остави Розалинд в банята.