— Какво се случва с теориите ти, Разказвачо? — попита го тя.
— Съкрушен съм — отвърна той. — Възнамерявах да открия железни доказателства, че пророчествата са пълна глупост, а постигнах точно обратното.
— О, горкият ти — подхвърли тя без никакво съчувствие. — Така мразиш да грешиш.
— Не е смешно. Това е тя — настоя той. — Името ѝ или по-скоро имената са там, в ръкописа. Облечена е странно, но описанието напълно съответства. Погълнат съм от случилото се. Все още не мога да го осмисля. Ти какво мислиш?
— Намирам я за изключително сладка.
Хенари направи гримаса. Току-що беше видял момичето да чете ръкописа, на чието дешифриране беше посветил няколко години. Тя беше показала, че той е един от най-важните пасажи в Историята, но много по-стар от самата История. Как беше възможно това? Беше го направила безпогрешно, сякаш не беше нищо особено. Не само се беше справила със смисъла, но небрежно беше посочила няколко грешки и беше предложила поправки.
— Невъзможно е — заяви той на Катрин. — Възрастни, които са учили с години, не могат да направят това. Бих оценил знанията ѝ по-високо от своите например.
— Имаш ли обяснение?
Хенари разпери ръце в знак на отчаяние.
— Тя беше толкова изумена от идеята, че е трудно, колкото и аз от тази, че е лесно.
— Утре ще я разпитаме както трябва. Не е като да няма желание да говори. Всъщност щом започне, не може да спре.
— Ще открием коя е и откъде е. След това ще се върнем в Осенфуд и ще я заведем в Забранената стая, ще ѝ покажем Рафта на Недоумението. Можеш ли да си представиш какво можем да научим, щом може да прочете всичко, което е там? Какво може да ни каже? Пред прага на какви открития се намираме? Само да не беше твоето Празненство. Щеше ли да е важно, ако…
— Да, щеше. Знаеш го много добре. Щом войниците могат да я опазят, значи ще го направят.
— Надявам се да бъде предпазена от нещо много по-сериозно от мечове.
— И какво е то?
— Сърцето ѝ — отговори Хенари. — Ако този ръкопис наистина е вълшебен, твърденията в него са категорични. „И двамата остават задъхани, почти запъхтени, макар да не забелязват топлия ден; всеки от тях е запленен от другия…“ Има и още, но не мога да го разчета и въпреки това е пределно ясно. Ръкописът предсказва, че тя се влюбва в млад мъж, когото среща в гората. Джей няма да остане с празни ръце.
* * *
За Хенари беше непоносимо трудно да се откаже и да повярва на ръкописа, на който беше посветил последните няколко години в опит да покаже, че е пълен само с глупави пророчества. Всичко това го караше да не иска да я изпуска от поглед дори и за миг, докато не разбере какво става. И все пак съзнаваше, че подобен подход е погрешен. Момиче и момче се срещат и се влюбват. Тя не може да се отдели от него. Така се казваше. Тъй като ръкописът беше демонстрирал силата си толкова ясно, той трябваше да му се довери.
В действителност беше ужасяващо. Беше предсказал, че момиче ще се появи на хълма пред погледа на момче на име Джей и момичето се беше явило. Беше предсказано, че тя ще дойде отново след много години и ще бъде пак на същата възраст — само по себе си невъзможно. И това също се беше случило. Че ще говори езика с изумителна лекота и това също беше така. Беше погледнала ръкописа, върху който се беше трудил с години, зърна най-неразбираемите пасажи и ги прочете, без да се замисли. Кое щеше да я изкуши да му помогне? Какво можеше да научи и разбере той?
Много пъти беше на косъм да повдигне темата за ръкописа в Осенфуд, но всеки път си беше прехапвал езика. Знаеше каква ще бъде реакцията — недоверие от страна на тези, отказващи да приемат каквото и да е, за което се твърдеше, че датира отпреди Историята, и ентусиазирана подкрепа от другите, които вярваха в магичното. Щеше да бъде отлъчен от дружеството наред с най-безумните и глупавите.
И тъй, утре щеше да разпита отново момичето и да го накара да прочете ръкописа в неговата цялост. Канеше се да открие коя е и откъде идва. Щеше да изчака, докато имаше такива доказателства, които да убедят и най-заклетите традиционалисти. Решен бе да действа внимателно и грижливо да изгради тезата си.
Каза си, че дотогава ще прекара времето по най-добрия възможен начин. Беше прекрасна вечер, приветстваха го топло, щеше да се забавлява невероятно, а и вече беше постигнал успех, за какъвто повечето мъже можеха единствено да мечтаят. Гонеше го известна нервност, то се знае, но кой не би се чувствал по същия начин?
Момичето се беше появило и той беше пресметнал това благодарение на стария ръкопис. Давайте, мои скептични приятели! Как ще го обясните? — възкликна сам на себе си, докато отпиваше със задоволство от чаша студено бяло вино — подбрана реколта от прочутите лозя на лейди Катрин.