Той насочи вниманието си към възрастен мъж, който го наблюдаваше внимателно, несъмнено се възхищаваше на работата му на учен.
— Добър вечер, сър! — каза му и скоро потъна в разговор, който обичайно би приел за твърде досаден, но точно тази вечер му се стори странно успокоителен.
Внимателните грижи за доброто му настроение продължиха през цялата вечер до момента, в който видя изражението на Джей, когато се появи във вътрешния двор.
* * *
Емоциите, обзели Джей, докато гледаше Розалинд да хваща под ръка високия маскиран непознат, бяха много и непознати. Само да имаше повече опит, щеше да успее да ги разграничи. Първата беше вина; знаеше много добре, че това нямаше да се случи, ако не беше така неспособен да свали очи от Алиена, която според него му се усмихваше доста окуражително. Втората беше изненада; не беше забелязал мъжа, застанал зад тях, а когато го зърна, не предположи, че той ще бъде така груб да повтори покана, която вече беше отхвърлена. Третата беше паника. Имаше инструкции да държи Розалинд близо до себе си, това означаваше да я пази. Тя трябваше да получи храна, забавления и после да бъде върната обратно при лейди Катрин и Хенари, които да се погрижат нататък за нея.
Всичко щеше да бъде наред, казал си бе той. Нямаше нужда да вдига тревога за нищо. Защо да си проси дворцово порицание без причина? Ала го мъчеха подозрения, че е взел грешно решение.
Джей последва надлежно двойката, докато се разхождаше, но наоколо имаше толкова много хора. Смехът беше като обида за него; музиката го дразнеше, искаше му се да прогони звуците на щастие като ято досадни мухи.
И взе, че ги изгуби.
Какво щеше да прави сега? Освен да чака и да се надява — да се надява в разумни граници все пак. Имаше основания да предполага, че след един час Розалинд отново ще се появи, а маскираният мъж ще изчезне и повече няма да го видят или чуят. Щеше да остане само като кошмар.
След като отмина час и половина, дори Джей осъзна, че това не е сън и е време да сподели проблема с по-висшестоящите. Той тръгна неохотно да търси господаря си, а притеснението му нарастваше при минаването от един в друг вътрешен двор, докато не чу да се извисява познат глас. Събра остатъка от куража си и се приближи.
— Направих всичко по силите си, наистина се постарах, но тя изчезна.
Хенари посрещна това с мълчание: а и какво трябваше да каже?
— Един мъж ѝ се поклони. Тя му отвърна с реверанс и тръгнаха заедно. Нямаше как да спра това.
— Предполагам, че не. Не би могъл да причиниш скандал.
— Опитах се да ги последвам от разумна дистанция, просто да се уверя, че всичко е наред, но не бях разтревожен. Тя беше под протекцията на Уилдън все пак.
— Продължавай.
— Не мога да ги открия. Търсих навсякъде. Той трябваше да я доведе до мястото, от което бяха тръгнали, но не го направи. Единият час отмина преди векове.
Значението на провала се стовари върху Джей чрез изражението на лицето на Хенари.
— Преди векове?
— Поне три четвърти час до този момент. Обикалях наоколо. Питах много хора дали са ги виждали. Тя просто се изпари.
— Беше ли разстроена или ядосана, когато те остави? Ти каза ли нещо, с което да я подразниш? Мислиш ли, че може да е решила да се върне при онази светлина, за която говореше?
— Вярвах, че си прекарваме много добре.
— Тя как се държеше с теб? Моля те, отговори внимателно. Това е изключително важно.
— Беше невероятно дружелюбна.
— Дружелюбна? Само дружелюбна?
— Да. Имам предвид, че тя беше… дружелюбна. Аз много я харесах и изглежда и тя ме хареса. Искам да кажа, не мисля, че съм бил груб с нея. Не като онзи.
— Кой онзи?
— Този, когото е срещнала в гората, преди да срещне мен. Все ми говореше колко ужасно се отнесъл с нея. Не го беше харесала и постоянно го повтаряше.
— Нека изясним този въпрос — настоя Хенари. — Тя е срещнала някого в гората преди теб? Преди ти да я видиш?
— Да. Аз бях обграден от войниците и арестуван, а малко по-късно тя се появи на поляната, където ме бяха заловили. Беше срещнала този човек, който побягнал, щом чул да приближаваме.
* * *
Джей разкри първите подробности около изчезването на Розалинд, като представи тъй злочесто и нещастно лице пред света, че то привлече вниманието на спътниците му в лодката от предишната вечер. Зората приближаваше, а фантастичният свят, създаден от лейди Катрин, избледняваше. Свещите догаряха, меланхолията, която винаги съпътства подобен завършек, започваше да завладява онези, които бяха останали. В шатрите и вътрешните дворове селяните празнуваха, поглъщаха храната и питиетата, заделени за тях. Те от своя страна се отплащаха за добрината с шумни песни и танци, шеги и акробатични изпълнения, които прогонваха усещането за изисканост от предната вечер. През портите на неприлични забавления гостите се връщаха към ежедневието, където до един щяха да се отдадат на съня. Само Джей стоеше встрани от тълпата, Рената го забеляза и понечи весело да го поздрави, но бързо я обзе безпокойство.