И все пак бе наясно, че много от тях вярваха в нещо, което определяха като опазване на миналото, придържане към нещо, което е отлетяло, преди да е придобило някаква стойност. Никой друг не беше съгласен с това, поне преди да се появи Анджела.
Той имаше бизнес план, възнамеряваше да изложи исканията си и да получи съдействието им или чрез убеждение или чрез принуда, както дойдеше. Не го вълнуваше много кой подход ще използва, стига да получеше каквото му трябва. Подготви се да започне, когато вратата се отвори и оглавяващата Отстъплението се върна с млада жена с изумителна външност. Това трябва да беше дъщерята на Анджела, Емили. Приликата беше очевидна на пръв поглед, но се изискваха усилия, за да се открие подобие в чертите. Беше също толкова висока, колкото Анджела, имаше същата костна структура, но, подобно на повечето от нейния тип, косата ѝ беше подстригана съвсем късо без стил или грижа, а халките на ушите ѝ, за да може лесно да бъде разпозната от властите като опасна, бяха грозни. За разлика от другите тя не носеше никакви допълнителни украшения. Кожата ѝ беше чиста, очите ясни, но тъмните кръгове под тях подсказваха липса на сън, както и на лекарства за прикриване на недостатъците. На последно място идваха дрехите, груби, безформени и раздърпани; бяха нужни големи усилия, та Джак да може да си представи как би могла да изглежда с мъничко грижа и ако живееше в друга среда.
И все пак в изражението ѝ имаше нещо, което го накара да се усъмни дали я преценява правилно. Докато Анджела винаги изглеждаше напрегната и обзета от мощни емоции, тази притежаваше хладнокръвие и спокойствие, мина грациозно по покрития с килими под, седна с кръстосани крака до Силвия, изправи гръб и го загледа не с опасение, а с открито и безстрашно любопитство.
— Това е Емили — представи я кратко Силвия.
Емили кимна, но без да говори, изчака той да каже защо е дошъл, а след това вероятно щеше да си тръгне и да ги остави отново на мира.
— Нека започна, като попитам дали сте наясно със самоличността на своята майка — каза той.
Каквото и да бяха очаквали, със сигурност не беше това. Джак забеляза вниманието и предпазливостта, които предизвика въпроса му. Лицето на Силвия беше непроницаемо, докато момичето изрази лека изненада.
— Защо питате?
— Важно е.
— Наясно съм — заяви тя. — Тя е учен и името ѝ е Анджела Миърсън. Силвия ми го каза, когато дойдох тук. Не сме се срещали.
— Тя е изчезнала и имам нужда от помощта ви, за да я открия.
— Защо мислите, че мога да помогна с нещо? Не знам нищо за нея. А и не искам.
— Въпреки това е възможно да опита да се свърже с вас. Приемам, че все още не го е направила?
— Не. Защо ми казвате това?
— Тя работи в институт, който е разположен на остров Мъл, в северозападната част на Шотландия — обясни Джак. — Може да се приеме за сравнително безобиден, струва ми се. Повечето от изследванията се занимават с предаването на енергия. До голяма степен е невъоръжен. Избягва публични изяви и няма изразена позиция по отношение на третиране на ренегати като вас. Сигурен съм, че не сте склонни да приемете твърденията ми на доверие, но съм също толкова сигурен, че лесно може да проверите казаното от мен. Изглежда майка ви е направила важно откритие. Преди няколко дни просто изчезна, след като е унищожила цялата информация за проекта преди това. Трябва да я намеря, преди някой друг да го е направил. До момента изчезването ѝ не е публично достояние, но когато стане, много хора ще искат да се доберат до услугите ѝ, а част от тях не са приятни хора. Дойдох да помоля за помощ, а донякъде и да ви отправя предупреждение. Ако работодателят ми смята, че пътят до Анджела минава през вас, тогава и други биха могли да си помислят същото и няма да са любезни като нас. Забелязали ли сте признаци на повишено наблюдение през последните дни?
— Не.
Джак спря, за да провери как се справя. Беше невъзможно да прецени. Нито една от жените, които седяха срещу него, не показваше дори най-бегла емоция. Той предпочиташе да направят нещо, каквото и да е, за да може да прецени дали подходът му — честен, ако не абсолютно открит — беше правилен.