— Благодаря за предупреждението, господин Мур — каза Силвия. — Ще вземем каквито мерки за сигурност преценим. Желаете ли да ни кажете още нещо?
— Да. Вярвам, че майката на Емили може да е скрила копие от данните преди изчезването си. Може да е искала Емили да го открие.
Най-после постигна реакция, макар и съвсем леко доловима. Емили му изглеждаше изненадана и дори скептична по отношение на тази идея.
— Обяснете.
— Смятаме, че може да го е скрила в Националното хранилище.
— Защо, за бога, би скрила нещо точно там?
— Да, защо? Ако успея да го открия или да открия майка ви, тя може да даде обяснение. Моят работодател има две предположения. Едното е, че двете с нея сте в един отбор и сте го скрили.
— Вече ви казах…
— Другото е, че човек с вашите способности е сред малкото, които биха могли да се доберат до него. Не знам. Може да е изцяло погрешна следа, но тя е единствената, с която разполагаме до момента, и точно затова започвам търсенето от тук. Помощта ви ще бъде много добре възнаградена.
— Естествено, вашите хора обикновено пристигат с хеликоптери, спускат войници и вземат каквото поискат.
Думите на Емили бяха враждебни, но тонът ѝ — не; беше по-скоро въпросителен.
Джак се усмихна окуражително.
— Ние не разполагаме с армия, а службата ни за сигурност наброява малко повече от десетина души.
— Полицията?
— В такъв случай историята ще стане публична. Предпочитаме да открием информацията, преди някой да е разбрал, че липсва. Човек, който познава мястото, ще е от голяма полза.
— Наясно ли сте, че на хора като нас вече не е позволено да влизат в сградата? Не съм стъпвала там повече от година.
— Имам правомощия да вляза.
— Значи щом искате, може да влезете, да вземете документите, ако са там и това е. Още нещо?
— Тогава ще мога да се съсредоточа върху търсенето на майка ви.
— Трябва да разберете — намеси се Силвия, — че докато хората във вашия свят се съсредоточават върху цифри и факти, ние действаме с думи и емоции. Ние сме експерти в нашата област, както вие във вашата. Слушаме много по-внимателно от вас. Не ни лъжете, но премълчавате прекалено много, че да ви се доверим в този момент.
— Опитах се да кажа, че всичко е свързано.
— Не става въпрос за повишаване на скоростта на влаковете, нали?
— Не. В погрешни ръце, тази информация може да бъде изключително опасна за цялата планета. Не се отнася за печелене на пари.
— Кога изчезна Анджела Миърсън?
— Преди три дни.
— Точно когато спирането на тока уби толкова много хора?
— Мисля, че да.
— Съвпадение, сигурна съм, но разберете нашата предпазливост. Хората вече ни обвиняват, опитват се да го представят като тероризъм, а не като некомпетентност.
— Не мога да кажа нищо по въпроса. Дойдох тук с проста задача и ясна молба. Ще ми помогнете ли, както помолих?
— Ще го обсъдим насаме, доктор Мур, след като си отидете.
— Нужно ли е да го обсъждате?
— Тук всичко има нужда от обсъждане — отвърна тя с лека усмивка. — Бъдете пред главния вход на хранилището утре в девет. Ако решим да ви помогнем, Емили ще бъде там. Ако не…
— Да?
— Няма да се срещнете с нея там, а ние няма да желаем да идвате отново.
* * *
Това беше. Джак си даде сметка, че няма какво повече да направи, освен да чака и да се надява молбата му да е постигнала някакъв ефект. Ето защо се върна в жилището си, поръча си храна и се настрои за спокойна вечер.
Покоят му не продължи дълго. По-малко от половин час след като се беше прибрал, на вратата се потропа. Беше минал по заобиколен маршрут и пристигна уморен, мръсен и мокър от мътния пороен дъжд, който не спря цял ден. Копнееше за дълъг душ и още по-дълъг сън. Беше разтревожен от факта, че по пътя беше мислил за момичето толкова много. Дали да се осмели да прегледа досиетата още веднъж, за да открие нещо за нея? Рисковано. Не искаше никакъв директен контакт да го свързва с нея или нейното Отстъпление. От друга страна нямаше причина да не може да изпрати запитване чрез някой от старите си колеги, за да прикрие следите. Тъкмо го беше направил и лампата на входната врата светна — индикация за посетител.
Той знаеше точно кои или по-скоро какви бяха двамата мъже, които стояха пред него, когато отвори вратата. Размерите им, увереността, зорките погледи, които го оценяваха. Изразът на лека изненада да се озоват пред някого, който се различава от членовете на екипа, които бяха срещали. На практика се доближаваше повече до тях.
— Доктор Мур?
— Да.
— Придружете ни, моля.