Още повече, бях разбрала, че е работил по тази схема известно време и същевременно ме е лъгал в лицето. Досещах се, разбира се, че е намислил нещо, но сглобих картинката съвсем случайно, благодарение на изненадващо посещение на човек, на когото обикновено не бих обърнала особено внимание.
„Лушън Грейндж, представител продажби“, така беше представен. Какво ме интересуват такива хора? Идват и си отиват, събират нещата си. Съвсем случайно забелязах точно този и то само заради протекла тръба в един коридор, което означаваше, че трябва да мина през някой от второстепенните маршрути. Само защото Лушън Грейндж избра точно този момент да излезе от стаята, която му бяха отредили. Спомнях си го; знаех, че е така. Някъде в дълбините на съзнанието си усещах, че е важен за мен, и то не заради нещо, свързано с четките за тоалетна, които пробутваше. Най-после в едно отдалечено кътче на съзнанието си го открих. Осемнайсет години по-рано бяхме прекарали известно време заедно в затънтен институт в Южна Франция, в самото начало на великата пустиня, която се простира от Пиренеите, чак до Южна Африка. Исках да видя повече, но се разболях и вместо това прекарах времето в кома; веднага щом започнах да се възстановявам, ме изпратиха обратно на север и бях така упоена, че не можех да погледна дори през прозореца на хеликоптера.
За нищо на света не можех да си спомня защо, но този проблясък ме накара да се почувствам неудобно. Не това беше важното; съществената подробност беше фактът, че го познавам, а нямам навик да се запознавам с представители от отдел продажби. На практика дори не ми беше разрешено да разговарям с тях. Това нарушаваше научната ни дистанцираност, така важна за нас, членовете на елита. Фамилиарността поражда презрение; могат да видят истинската ни същност.
Щом се добрах до офиса си, налях си чаша вино — само за медицински цели, лицензирано и съвсем законно — и се захванах с работа. Не отне много време да го проследя. Представител продажби, друг път! Всъщност той беше старши вицепрезидент на главния екип за проучвания на Зофани Олдмантър и един бърз поглед на последната му активност показа, че е специализирал в поглъщането на по-малки компании и приобщаването им към все по-разрастващата се империя на Олдмантър. С други думи, беше негов сътрудник; обучен наемен убиец, действащ в научната сфера.
Сега беше тук и се преструваше, че предлага санитарни материали. Изведнъж всичко доби смисъл. Бях готова най-сетне да кажа на Ханслип, че малкият ми експеримент доказа правотата ми; дори бях изпратила съобщение, в което молех за спешна среща, но осъзнах, че е твърде късно. Сега разбрах всичко и ме обзеха силни емоции. Този проект беше мой; нямаше да го изтръгне от ръцете ми.
Сдържах се колкото можах по-дълго, което беше около десетина минути, а после влетях в стаята на Грейндж, за да му се опълча. Шокът, който се изписа върху лицето му при моето влизане, беше облекчение за мен.
— Надявам се, че ме помниш. Няма да ми отнемеш машината — заявих аз и затръшнах вратата, в случай че реши да избяга.
— Моля?
В интерес на истината този тип беше доста привлекателен; изумително е какво могат да постигнат технологиите. Трябва да беше малко по-възрастен от мен.
— Тази организация произвежда само долнокачествен боклук с изключение на моята работа; на никого от последователите на Олдмантър не му стига умът и улицата да пресече дори. Ако си пропътувал осемстотин километра до блатист остров в Северозападна Шотландия, трябва да е заради моята машина. Не го отричай. Нищо друго не би привлякло вниманието на такъв мошеник.
— Няма да позволя да се говори така за господин Олдмантър.
Подмазвач, помислих си.
— А и не смятам за подходящо да обсъждам подобни неща с персонала.
Персонал? Аз? Какво е дрънкал Ханслип за мен зад гърба ми? Каква ли роля си е приписал? Че той е свършил всичко? Че идеята е била негова? Не бих се изненадала.