Е, любезни са, помисли си Джак, но щеше да бъде интересно да открие как ще реагират ако откаже.
— Тъкмо се канех да вляза под душа.
— Съжаляваме, сър. Заповеди.
— Чие е нареждането?
— Ще получите обяснения. Боя се, че става въпрос за мерки за сигурност.
Джак донякъде се зарадва на това „боя се“. Изразяваше примиреност, съжаление, беше обръщение към по-високопоставен. Въпреки външността си очевидно нямаше да го бият.
— О, много добре — каза той. — Не искам да ви затруднявам. Влезте. Дайте ми пет минути. Сипете си нещо за пиене, докато се приведа във вид. Сигурен съм, че който и да е отговорен за всичко това, трябва да е ужасно важен. Не бих искал да се появя размъкнат.
Опит. Той знаеше точно как да ги накара да се отпуснат. Съдействай, улесни работата им, дай им нещо в замяна. Така ставаха нещата. Винаги е било така и винаги ще бъде.
— Надявам се, че не съм се забавил твърде много — каза той, щом се появи. — Ще тръгваме ли?
Но те все така не споделяха с кого ще се видят, нито защо.
31.
Щом си тръгнаха от къщата на Литън, Роузи и Анджела повървяха известно време заедно.
— Накъде си се запътила? — попита след малко по-възрастната жена.
— Трябва да се прибера у дома и да приема последствията, струва ми се. Родителите ми няма да ме пускат да излизам с месеци. Вие какво искате от мен? Защо професорът се съгласи на това, за което помолихте?
— Подозирам, защото предполага, че си прекарала последните два дни в оргии и поквара. Затова, разбира се, не иска да има нищо общо. Но най-вече защото те харесва и ми има доверие. Помислих си, че може да искаш да обядваме заедно и да се опознаем.
— Разбирам — отвърна Роузи; странно, но предпочиташе мисълта, че я подозират в нещо наистина пошло. Още по-странно беше, че професор Литън го намираше за правдоподобно.
Повървяха още малко, преди Роузи да събере кураж.
— Дженкинс. Той изглежда така заради нещото в мазето.
Анджела се разсмя лековато.
— О, със сигурност не може да е така.
— Глупости. Професорът не обърна внимание, но в мига, в който го споменах, вие изтичахте в мазето да проверите. След това започнахте да ми задавате въпроси.
— Доста пряма си. Не е особено привлекателна черта за млада жена.
— Зад завесата имаше гора. Също и хора, реки и мъже с мечове. И необичайно парти. Отрязаха косата ми и ме издокараха. Защо иначе смятате, че изглеждам така?
— Какво въображение имаш само.
Роузи бръкна в чантата си и извади от нея златна перука. Подаде я на Анджела. После седна върху зида на къщата, край която минаваха, свали обувката си и показа трите блестящи пръстена на средните пръстчета на краката си.
— Много добре знаете, че няма нищо общо с въображението ми.
Последва пауза.
— Тези пръстени върху теб ли бяха? Когато се върна?
— Значи сега вече ми вярвате?
— Но не и в момента, в който си преминала натам?
— Не. Какво значение има?
— Метални ли са?
— От злато и сребро, струва ми се. Чувствам се ужасно виновна заради тях.
— Когато се върна, същото ли беше като предния път? — тонът на Анджела се беше променил драматично. — Същото ли изпита? По същия начин ли се случи?
— О, разбирам — Роузи се замисли. — Не. Първият път беше като преминаване през врата. Усетих леко гъделичкане, но нищо особено. Този път започна така, но се усили, сякаш се опитвах да газя през вода. Като че ли беше по-плътно, ако разбирате какво имам предвид.
— И не остана заклещена?
— Не. Просто беше доста по-трудно. За момент изпитах странно усещане, сякаш съм замръзнала. Без да ми е студено, разбирате ме. Само сякаш спрях съвсем за кратко. След това преминах и всичко беше съвсем наред. Странното е, че щом пристъпих, изглежда наоколо нямаше никого, но щом се обърнах видях, че има.
— Кой?
— Нямам представа. Беше нощ. Успях да различа единствено сянка.
— Ах! — промълви тихо Анджела. — Колко интересно!
— Какво става? Разтревожих ли ви с нещо?
— Наистина е много трудно да го обясня — каза тя. — Не на последно място, защото се съмнявам, че ще ме разбереш.
— Опитайте.
— Слушай, ще ми повярваш ли?
Роузи се разсмя.
— Съмнявам се.
* * *
Как възниква една вселена? Определено странен въпрос, а и не такъв — доколкото ми е известно, — на който някой е давал отговор. Всички светове съществуват, но само един е действителен във всички отношения; друг може да добие стабилност само ако върху него действа външна сила. Светът, проектиран от мислите на Толкин, съществуваше само потенциално, преди аз да го разгърна. В мига, в който надникнах през перголата, само участъкът, който попадна в полезрението ми, стана действителен. Щом пристъпих в него, той започна да се формира и веднага се изправи пред собствените си вътрешни противоречия. Естествените закони на физиката надделяха и той започна да се неутрализира сам с едва ли не фатални последствия за мен.