— Какво имате предвид под различни реалности?
— Означава, че на всяко дадено състояние на вселената съответстват безброй други възможности. Например, дойдохме в този ресторант и ти си поръча пиле. Можеше да си поръчаш риба. Вселена, в която си поръчваш риба, е възможна алтернатива на тази. Такава, в която си поръчваш печен бронтозавър, е доста по-отдалечена и по-трудно достъпна.
Роузи присви очи.
— И?
— Антеруолд е един от тези варианти. Доста отдалечен, надявам се. За да се стигне до него, броят на събитията трябва да е гигантски. Точно затова го избрах. Не исках никакво объркване в линията на събитията, които водят оттук до моето бъдеще. В противен случай би било трудно да се изследва добре. Обърка ли се?
— Много. Особено в частта с „моето бъдеще“. Сериозно ли го казахте?
— Да. Аз съм родена — забележи, че не казвам „ще бъда родена“; има съществена разлика — след малко повече от двеста години. Надявам се да не кажеш, че съм побъркана.
— Все пак съм била в изобретението ви — отбеляза Роузи. — Но не гарантирам за останалите.
— Може би си права. По тази причина не искам да споменаваш нищо от това на Хенри. Тайна между момичета. Ще бъде много по-лесно да повярваш на думата ми. Също както бъдещето е определено от миналото, миналото е определено от бъдещето. Аз идвам от бъдещето и искам да си остане така. Още не ми е ясно какво всъщност е Антеруолд.
— Какво е сега, тогава? Настоящето.
— Ах! — въздъхна небрежно Анджела докато размахваше вилицата си във въздуха. — Нищо.
— Нищо?
— Математически казано. Абстрактна концепция. Сега просто лежи между вчера и днес, както нулата лежи между минус едно и едно. От гледна точка на бъдещето настоящето е минало. От позицията на…
— Да, схванах идеята — прекъсна я Роузи. — Но не е нищо. Наистина е сега.
— Същото е с понеделник сутрин и събота вечер.
— Сега ям парче пиле. В понеделник сутринта се успах, а в събота вечер, един господ знае какво ще правя.
— Пак ще правиш същите неща. Освен ако нещо не се промени, така че в понеделник сутрин да не се успиш, а сега да си някъде другаде. Ако решиш например, да не се връщаш…
— Но аз го направих.
— Да. Направи го. Но дали ще го направиш?
— Наистина сте много дразнеща, знаете ли?
— Не. Не съм. Съществуването е такова. Вината не е моя.
Анджела си наля чаша от неособено доброто червено вино, което беше поръчала след джина, и отпи замислено. Интересно ѝ беше да си говори с това момиче. Все пак ѝ се беше налагало да държи всичко в себе си почти трийсет години. Сега обясняваше на прост език, на възможно най-прост език на младо момиче, което слушаше невероятно сериозно какво ѝ говори. Единственият човек на света, с когото можеше да разговаря, защото знаеше, че поне действа.
— Виж, нека изясня положението. Аз съм математичка и се въвлякох в ситуация, в която ми се наложи да свърша многогодишен труд само за два дни. Единственият начин да се справя беше да изляза от времето, така да се каже. Затова дойдох тук. Пристигнах през 1936 година.
Роузи изглежда приемаше това много добре.
— А сега сте заклещена тук и искате да си идете у дома.
— Нещо такова. Трябва да направя някои модификации преди това. Исках да открия нещо фундаментално за реалността. Шефът ми искаше — или иска — да направи много пари по начин, който смятам за опасен. Трябва да го спра.
— Наистина ли е опасен?
— Да. Най-опасното нещо, което е изобретявано някога. Атомните бомби могат да унищожат настоящето. Това може да унищожи също и миналото, и бъдещето. Ако разбираш какво ти говоря, намирам го за лоша идея.
Роузи сдъвка парче пиле.
— Наистина ли е вярно, че в бъдещето имаме много пари и никой не работи, защото машините вършат всичко и всеки е щастлив? Видях го по телевизията.
— Никога не подценявай способността на човечеството да обърка нещата. В света има трийсет и пет милиарда души и повечето от тях водят живот, който смятам за нещастен и безсмислен. Или преди мислех така. Сега не съм толкова сигурна. Всичко се ръководи от малък елит от специално подбрани експерти. По-голямата част от планетата е ненаселена. Всички животни, с изключение на нас и това, което ядем, са били изпратени за унищожение. Демокрацията е отменена поради неефективност, всички се проследяват автоматично във всяка секунда от живота им, а мечтите са заменени от съобщения. Все пак повечето хора са щастливи. Медикаментите в храната се грижат за това, изключение прави малка група хора, които отказват да ги вземат. Те наистина са нещастни. Наричаме ги ренегати и обикновено ги пращаме в затвора.
— Затова, че не са щастливи?