Проблемът беше, че вече знаех какво става. Инстинктите ми бяха достатъчно добри. В Антеруолд все още имаше чуждо тяло, което произхождаше оттук. Трябва да беше това; нямаше начин да има друг достъп до него или пък друга причина светът да бъде блокиран в съществуване. Единствено котаракът и Роузи бяха ходили там, а и двамата се бяха върнали, затова по логиката на елиминиране, можеше да има само едно странно обяснение.
Странно, но не и невъзможно. Трансмисията не означаваше действително физическо преместване на всички молекули, атоми и електрони, които определят материята. Само прехвърлянето на информацията е било достатъчно за макар малка реорганизация на вселената в мига на пристигането. Както е известно на всеки, който някога е използвал компютър, има няколко прости задачи при копирането на информация. По време на прехвърлянето тялото е конвертирано в информация, която машината запазва — поне голям дял от нея, честно казано, но принципно е проста задача. След това я проектира на ново място. Копието се запазва за връщането, тъй като е по-лесно и по-бързо да се модифицира набор от данни, отколкото да се създаде изцяло отново. Машината е настроена така, че да отхвърли каквато и да е материя, за която няма запазено копие, за да се предотврати влизането на хора от Антеруолд в мазето на Хенри. Бях задала инструкции да игнорира дрехи и други несъществени материали, защото в противен случай някое мъхче би могло да създаде проблеми, но само толкова. Подозирах, че Роузи е объркала машината при завръщането си с онези пръстени. Беше я отхвърлила и я беше оставила в Антеруолд, тъй като не я беше разпознала. Същевременно я беше пуснала, защото я беше разпознала.
Резултатът беше дублиране. Ако бях права, сега имаше две Роузи, а в такъв случай аз си бях навлякла огромно главоболие. Бях притеснена и за голяма моя изненада основният фокус на моята загриженост беше самата Роузи. Трябваше да обърна по-голямо внимание. Чувствах се закрилнически настроена. Харесах компанията ѝ, въпросите ѝ, нейната самоувереност и критиките ѝ. Изпитвах много по-силна привързаност към нея, отколкото беше редно, предвид факта, че я познавах едва от два часа, а тя вече ми беше създала проблеми.
32.
Не беше трудно да се открие какво се беше случило с Розалинд след изчезването ѝ; пътеката минаваше през декоративна гора, оформена и подкастрена, която представляваше външната част на градините на Уилдън. Тя се виеше и криволичеше, така че пред човек постоянно да изникват прелестни гледки към къщата или навън към хълмовете от другата страна. Беше много приятна и грижливо измислена; в действителност беше част от далеч по-мащабен план, който изцяло обграждаше къщата с колони във всеки ъгъл, фонтани или малки изкуствени пещери, подредени символично, така че да внушават усещане за стабилност във владението и неговата значимост в разгръщане на Повествованието.
Не че Джей имаше време или търпение за подобни неща, дори и да ги забелязваше. Знаеше само, че е просто пътека, тя минаваше край малка порутена колиба, а на стъпалата ѝ стоеше мъж, присвил тяло и стиснал главата си в ръце.
— Ехо! — провикна се Джей. — Добро утро, сър.
Мъжът бавно вдигна глава и изгледа Джей с такова болезнено изражение, че Джей се запита дали не е побъркан. Често се случваше богатите собственици да дават стаи на такива хора; и селяните постъпваха по същия начин — като с отшелника Жаки например. Глупавите и тези, които не бяха добре с главата, заслужаваха подаяния, а грижата за тях беше проява на добрина.
— За мен утрото не е добро — отвърна той. — Всъщност никога не е било по-лошо.
— Ранен сте! Какво ви се е случило?
Наистина беше така. Старецът — може и да не беше чак толкова стар, но излъчваше такава умора, че беше лесно да го вземат за древен — беше мъртвешки блед; ръцете му бяха кокалести, косата рядка и мазна. Лицето му жълтееше като на болен и недохранен човек, но най-впечатляващо беше огромното мораво петно, което се простираше върху лявата му буза.
— Имате нужда от помощ — настоя Джей. — Кажете ми къде имате вода и кърпа.
Той не отговори, но Джей беше непоколебим. Намери кърпа и я накваси с прясна вода от извора, а след това я постави на бузата на човека. Той потрепна и стисна напрегнато зъби, но не възрази.
— Познавам ви! — заговори Джей, без да спира работата си. — Видях ви снощи на лодка в езерото. Името ви е Рамбърт, нали?
— Точно така. Бях там и слушах как онази моя безумна котка убива музиката по начин, на който само тя е способна.
— Да не би да говорите за Алиена? Според мен беше прекрасна.