Опитвам се да обясня, че лъгането е необичайно трудно лингвистично упражнение. В твоето положение е по-добре да кажеш истината, макар да е възможно отново да се стигне до нежелани последствия.
Това е положението, гласеше финалът на наставленията. Помогна ли?
Не, помисли си той.
Докато Чън се опитваше да открие нещо полезно в пороя от информация, Малтби се върна с чая, подаде му го и се настани на отсрещния стол. Прекъсна ги мъж, който донесе голям хартиен плик.
— Това е всичко — каза и си тръгна.
Детективът извади съдържанието и Чън видя, че са листове хартия от стаята му, предимно опити да пише, което още му беше трудно. Беше прекарал часове, стиснал химикалката в ръка и драскайки; опитваше се да овладее лек, умел и четлив почерк, което повечето околни сякаш постигаха напълно естествено. Беше опитвал с английски, след това на кирилица и арабски. Откри, че кирилицата му е най-лесна и започна да прави записки, за да тренира все още непостоянната си памет. Реши, че е подходящо упражнение.
— Тук има няколко думи на руски — каза мъжът. — Каква е причината?
— Просто бележки — отвърна той.
— Говорите ли руски?
— О, да.
— Наистина? И как синът на мисионер в Африка се е научил да говори руски?
— Научих се сам.
— Защо наблюдавахте къщата на Хенри Литън?
Чън започна да се поти.
— Не съм.
— Тогава как бихте обяснили това, сър?
Малтби вдигна лист хартия, взет от мъничкото бюро на Чън. На него бяха изписани три имена. Хенри Литън. Анджела Миърсън. Розалинд.
— Литън. Наблюдавали сте дома му. Миърсън? Коя е тя? Ами Розалинд? Младо момиче на име Розалинд е изчезнало преди два дни. Родителите ѝ са убедени, че е била прелъстена от по-възрастен мъж. Тя е едва на петнайсет. Би могло да се окаже сериозно престъпление.
В съзнанието на Чън настана паника.
— И така — продължи Малтби. — Приключихме с вас.
— Наистина? Слава богу.
Малтби се усмихна студено. Час по-късно Чън беше качен в кола и закаран до къщата на Хенри Литън.
34.
Хенри го нямаше, когато стигнах до къщата, но разполагах с ключове и влязох сама. Сложих чайника на котлона и слязох в мазето да погледна машината. Беше успокоително тихо, а тя приличаше просто на ръждясала пергола, покрита тук-там с алуминиево фолио, и ме изпълни мигновен прилив на надежда, че внезапно и чудотворно малкият ми проблем сам се е разрешил. Внимателно изпълних рутинните операции, необходими за активиране на машината, гледах как електричеството започва да тече през нея и преминава през пръстите ми по доста ненаучен начин, докато чаках.
Нямах късмет. Картината бавно се разгърна пред мен; мрачната гледка към голата сива стена избледня и беше заменена от много по-прекрасен изглед от върха на хълм към брега на море. Летяха птици, а вълните се разбиваха в примамлив бял пясък.
Защо проклетото нещо просто не вземеше да изчезне? Беше ми хрумнала идея през нощта; препоръка, която се появи в съзнанието ми, когато изчисленията бяха почти завършени. Защо да не върна настройките до момента преди първото преминаване на момичето? Да върна нещата преди първата ѝ среща с момчето и може би щях да я разблокирам.
Струваше си да опитам. Затова я изключих, рекалибрирах за шест месеца преди момента, в който смятах, че Роузи е преминала първия път, и изпълних стартиращата процедура отново. Моля те, помислих си. Моля те, недей да работиш…
Оформи се друга гледка, а след това доби стабилност, този път речен пейзаж. С патици. По някаква причина патиците сериозно ме разстроиха. Но все пак не те бяха най-сериозният проблем.
В този момент телефонът иззвъня. Оставих машината включена в напразна надежда да се поправи сама и изтичах горе да отговоря. Сериозен глас с мидландски акцент попита за Хенри. Каза, че бил детектив сержант Малтби. Представих се за негова сътрудничка и го уверих, че може да говори спокойно.
— Имам пълни правомощия и съм наясно с всички въпроси — допълних претенциозно.
— Става въпрос за мъжа, който е наблюдавал къщата му — обясни Малтби. — Арестувахме го.
— Наистина ли? — отвърнах. — Добра работа. Какво ще кажете?
Няма нищо по-подходящо от неясни въпроси, за да разберете за какво ви говори някой.
— Несъмнено е ексцентричен. Един от най-лошите лъжци, които съм срещал някога. Очевидно е чужденец, освен това говори руски. Мисля, че може да е… сещате се.
— Опишете го.
— Изглежда на около трийсет. Кафяви очи. Здрав на вид, с бледа кожа. Малко прилича на китаец, но твърди, че не е. Казва, че се казва Александър Чън.