— Така ли? — отговорих, като се постарах да звуча дистанцирано и незаинтересовано.
— Работата е там, че открихме документи, които сочат, че иска нещо от професор Литън и се опитва да открие Анджела Миърсън. Възможно е да има и връзка с момиче, което наскоро изчезна. Нямаме представа какво означава всичко това, но не звучи добре. Името Анджела Миърсън говори ли ви нещо?
— Нищо — отвърнах аз.
— Какво да правя с него?
— На ваше място, просто бих го застреляла.
— А… не. Това не е работа за полицията.
— Ще ви кажа какво — казах аз. — Можете ли да го доведете тук, да кажем в единайсет часа? Ще го разпитаме и ще стигнем до дъното на тази история. Бива ни в тези неща.
Затворих телефона. Александър Чън? Човекът, който проследи чистача от моя експеримент? След толкова много време? Не ми се струваше убедително. Може да беше съвпадение. Направих си чаша чай и се върнах долу, докато Литън пристигна с такси в компанията на човек, за когото предположих, че е посетителят му. Скоро ги последва мъж, когото не бях виждала от близо петнайсет години.
— Сам Уинд! — възкликнах аз и го прегърнах сърдечно. — Колко приятно е да те видя отново!
Никога не го бях харесвала.
— Анджела, дълго време мина — отвърна Сам Уинд. — Много мило от твоя страна да помогнеш. Странна ситуация. Как е руският ти?
— Добър както винаги. А как е твоят руснак?
— Нямам представа. Още не съм се срещнал с него. Хенри го откри — отвърна Уинд. — Бях уведомен едва тази сутрин. Възнамерявах да се занимавам с градината. Ами да. Какви неща правим за тази страна само, нали? С твоя помощ можем да разберем какво е довлякъл Хенри.
— Не знаех, че продължава да се занимава с тези неща. Мислех, че се е отказал още преди години.
— Така е, но този не би се доверил на никой друг. Очевидно се познават от войната. И ето че старият боен кон се измъкна от пенсията, за да помогне. В доста неприятно настроение е заради това. Не е мъжът, когото познавах някога.
— Е, всичко се променя.
— Не и ти. Изглеждаш прекрасно и си невероятно запазена за жена на твоите години. Трябва да се засрамиш. Е, ще започваме ли? Със сигурност после ще можем да си побъбрим. Много вода изтече, както се казва.
Насядахме, за да може разпитът на Дмитрий Волков да започне.
* * *
Бях превеждала много пъти; това беше и причината да бъда въведена в света на Хенри и Уинд. Наистина бях много добра в това; дотолкова, че хората, за които работех, умишлено търсеха послания в рядко срещани езици, просто за да открият някой, който не знам. Внимателно експериментиране установи, че знам няколко от азиатските и африканските езици и имам известни пропуски в исландския, но иначе мога да се справя почти с всичко.
Портмур ме беше поканил да остана след войната, но аз отказах дори да обмисля идеята. Бях свършила своето, отбелязах, и отчаяно копнеех да се оттегля на тихо и спокойно местенце. Освен това исках да се върна към по-нормален климат, а подозирах, че малката ми градинка в Южна Франция е обрасла дотолкова, че ако не ѝ се обърне спешно внимание, къщата ми може да бъде завинаги погълната от гората.
Беше странно да видя как Хенри отново се въплъщава в старото си аз и вече не е облеченият в туид леко отнесен академик, а разпитва отсечено, задава внимателно подбраните си въпроси, подготвя капани за няколко хода напред, като мислено отбелязва всяка дума и жест, дава повече тежест на премълчаното, отколкото на изреченото. Беше роден талант. Студентите му вероятно се ужасяваха от него.
* * *
Много покорно Волков беше пристигнал на гарата в Оксфорд, придружен от домакина си, видимо доволен да му види гърба. Литън беше дошъл да го вземе; сериозно се беше постарал да не казва на никого кога пристига или къде.
Взе такси обратно до къщата си. Волков седеше тихо до него, таксито зави по Бомонт Стрийт, а след това се отправи на север.
— С кого ще се срещна?
— С мъж на име Сам Уинд. Готов ли си за това?
Не изглеждаше нервен от перспективата; в действителност беше напълно спокоен. Литън — не.
— Бъди в къщата ми в десет — беше поръчал на Уинд. — Имам нещо за теб.
— Сериозно? Какво?
— Може да ти се стори интересно.
Но не беше казал нищо повече. Само с Портмур беше напълно открит.
— Ще го заведа в къщата си за предварителен разпит, а след това ще ти го предам.
— Защо не го пратиш направо тук?
— Ще повикам Сам да дойде, за да видя как ще реагира. Ще гръмна с един куршум два заека, ако ме разбираш.