— Не. Не е — отговори Волков. — Много хора са в същото положение, не е ли така? Предполагам, че дори в МИ6 има служители, които се оказват победители или победени. Тревожите ли се всеки път, когато някой бъде повишен, че изгубилите ще избягат в Съветския съюз? Разбира се, че не. Това не е причина. Всеки, който дойде при вас с подобна история, ще е или глупак, или лъжец.
— Предложете ни друга тогава.
— Любов. През трийсетте години се влюбих в прекрасна жена, забавна, интелигентна, приятна. Тя беше всичко за мен. Щяхме да се оженим. Само че един ден тя каза нещо погрешно на грешния човек. Изчезна. Наложи ми се да се преструвам, че не я познавам. Ожених се за друга, но никога не им простих.
— Разбирам.
— Не, не разбирате. Това се случи почти преди двайсет години. Кой би чакал толкова дълго? Тогава ще ви дам трета причина. Изгубих вяра. Не вярвам в предопределеността на историята. Не вярвам, че пролетариатът ще триумфира. Казано по друг начин, ако Съветският съюз е абсолютният израз на бъдещето на човечеството, аз не искам да бъда част от него.
Усмихна се леко.
— Добра причина, нали? Такава, която ще ви хареса, щом сте патриотични англичани? В такъв случай може да изберете нея. Все пак е истина. Ето: аз остарявам и искам да направя нещо значимо, за да може, ако светът ме запомни, да бъде с добро. Нямам Бог и нямам убеждения. Искам да дам подарък на бъдещето. Вие сте единствените, които ще имат полза от него.
Наведе се напред.
— Приближава опасност. Знам го. Няма много време.
— Продължавайте. Изненадайте ни.
Волков посочи към Анджела.
— Не и докато тя е в стаята. На теб, Хенри, ти вярвам, а на теб, Уинд, трябва да вярвам. Но не и на тази жена. Не я познавам.
— Анджела? — обади се Уинд. — Имаш ли нещо против да се оттеглиш? Ще може ли да останеш в къщата все пак, в случай че се оплетем?
— Разбира се — каза тя и се изправи. — Господин Волков. За мен беше истинско удоволствие. Радвам се, че се запознахме. Надявам се да се установите добре тук — тя се обърна към двамата англичани. — Ще ида в кухнята да направя сандвичи, в случай че имате нужда от мен. И — тя вирна глава, щом чу позвъняване на входната врата — ще отворя вратата вместо теб. Какъв ангажиран живот имаш, Хенри.
* * *
Щом тя напусна стаята, Волков се усмихна и потупа слепоочието си с пресилен жест.
— Тук, приятели, точно тук имам такива тайни.
— Чувствайте се спокоен да споделите някои от тях — отговори Уинд.
Поговориха около час на смесица от лош немски и накъсан английски, а после спряха да си починат. Уинд и Литън оставиха Волков и се оттеглиха в неприветливото антре на Литън.
— Е? — попита Литън, след като Уинд набързо надникна в кухнята, за да провери дали ще може да уговори Анджела да направи чай. — Какво мислиш?
— Ако казва истината, имаме огромен обрат, а всички останали са в огромна криза. Истина или не, най-добре ще е да прехвърлим всичко на американците и да ги оставим те да се занимават. И без друго те командват — допълни мрачно той.
В продължение на час Уинд беше седял отпуснат в креслото, гледаше леко отегчено и от време на време прекъсваше с някой саркастичен въпрос. През по-голямата част от времето беше оставил разпита на Литън. Но в мига, в който вратата на дневната се затвори, липсата на интерес се изпари и беше заменена от съсредоточен и напрегнат поглед.
Със спокойното съобщаване на подробности, дати, имена и места, Волков беше взривил западната им стратегическа логика. Всичко, което каза, не съвпадаше. Съветският съюз не беше силно изостанал в развитието на балистични ракети, каквото беше широкото схващане. Съветското висше командване не вярваше, че Западът се стреми към невраждебен прогрес. Бяха уплашени и бяха решили първи да нанесат удар. Трябваше само да приключат подготовката си — Волков каза „да я довършат“; сериозно наблегна на този момент. Няколко седмици, каза той. След няколко седмици щели да бъдат готови.
— Възможно ли е американците така да са се объркали? — попита Литън.
— Няма да им е за първи път — отговори Уинд. — Лесно може да се провери. Другото ме тревожи.
Литън разбираше какво има предвид. Щом Анджела излезе от стаята, Волков се беше навел напред на стола си.
— Между вас има предател — каза той с лукава усмивка. — Искате ли да знаете кой е? Мога да ви съобщя.
После беше отказал да каже повече. Знанието си има цена, беше ги уверил. Колко биха искали да разберат? Да му направят предложение и той щял да ги осведоми за каквото искат. Всичко с времето си.
— Мислиш ли, че си измисля?
— Разбира се, че си измисля — отвърна Уинд, макар Литън да усещаше колебание в гласа му. — Опитва се да ни направи смешни пред американците. Или е зеленчук, страда от пълна липса на информация.