Щом се подготви, доколкото му беше възможно, започна.
* * *
Имало един Разказвач, който бил познат като най-мъдрия човек на своето поколение. Бил добър с учениците си и справедлив в оценките си. Мисълта му била толкова мощна, аргументите му толкова силни, че всички на мига приемали думата му. В продължение на двайсет години редовно обикалял за посещения, слушал, обмислял и вземал решения. През цялото време нямало нито едно оплакване от начина, по който е отсъдил, а отношенията с придружителите му били идеални.
Често по време на пътуванията си из страната той спирал на върха на някой хълм и се взирал в красотата на долината в подножието. Друг път минавал край руините на престара антична сграда и се питал на глас каква ли е била историята ѝ. След време някой си спомнил как в библиотеката прокарвал пръст по кожената подвързия на стар ръкопис с изражение, което трудно можело да се разгадае.
Един ден отишъл в град, където срещнал труден за разрешаване проблем. Кметът бил оженил дъщеря си за благородник, който живеел на повече от петнайсет километра разстояние. Бракът бил сключен, споразумението за зестрата направено, но възникнал спор. Благородникът казал, че момичето има лош нрав и е мързеливо е неприятно. Нямало да я изгони, но искал още пари, за да я задържи. Кметът отказал, тъй като вече се били споразумели. Тогава благородникът я изпратил у дома ѝ, но задържал зестрата, сякаш все още била негова жена.
Разправията създала напрежение в града и околностите. Разменяли се ругатни, фермерите били обиждани, щом идвали на пазара. От учения се очаквало да разреши спора в първия ден от пристигането си. Той изслушал (това му било навик) замесените страни, а също и много други хора без никакво отношение към проблема. Задал въпроси за доизясняване и решил, че всички са еднакво виновни. Репутацията му и тайната му гордост били, че също така не слушал придружителя си, а вземал решенията сам.
Ето какво отсъдил той: момичето наистина било грубо и нападателно към съпруга си, но само защото той бил тъп и добронамерен, но и глупав. Бащата на момичето го научил да бъде суетно, да вярва, че красотата е най-важна и тя не търсела доброто у хората. Благородникът, от своя страна, бил неспособен да забележи какво прекрасно създание е тя и недостойно я отхвърлил като своя съпруга.
Всички трябвало да се извинят. Бащата трябвало да плати допълнителна зестра, но да я даде на бедните в околността, а и съпругът трябвало да плати същата сума.
Кметът на града бил хитрец. Престорил се, че приема присъдата и похвалил мъдростта на учения, но вътрешно беснеел от яд. Поканил го в дома си и му предложил храна и вино. След това донесъл невероятно съкровище, малка картина с безмерна древност. Казал, че е негово притежание и се предава в рода от толкова десетки години, че никой не знаел точно откога.
Ученият се почудил на предмета, който бил по-красив от всяко нещо, сътворено от човешка ръка, и от всичко познато му досега, а кметът знаел, че ученият ще пожелае красивата вещ за себе си.
— Ваша е, благодарение на мъдростта ви — заявил кметът. — Или по-скоро, щеше да бъде. Тъй като сега ще ми се наложи да платя допълнителна зестра за дъщеря си, ще обеднея и ще трябва да я продам на този, който даде най-висока цена.
На следващия ден ученият обявил присъдата. Тя била в полза на кмета, а благородникът бил порицан за поведението си. Той взел картината, прибрал я в багажа си и напуснал града.
Но се оказало, че тя не била на кмета и той нямал право да я даде. Била най-ценното притежание на града и щом липсата била открита, настанало голямо нещастие. Хората от града претърсили багажа на помощника на учения, открили картината и го арестували.
Ученият веднага се върнал и признал какво се е случило. Обяснил, че помощникът му не е виновен и че той е получил картината като подарък.
След това си тръгнал от града и започнал да се скита, но вече не като учен, а като просяк, чак до деня на смъртта си.
* * *
Джей беше направил добър избор; накрая беше нужно малко време преди публиката — скромна, но признателна — да излезе от атмосферата, в която разказът я беше потопил. Вместо да се самоизтъква, беше избрал проста история, такава, която беше преведена на разговорен език, разбираем за Калан. Не беше мястото за виртуозни изпълнения. Не беше предание от първа категория, нито от втора и дори трета; всъщност, не принадлежеше към никоя от познатите му категории.