Не така си беше представял първото си разказване. Беше си мислил, че ще бъде във формална обстановка след седмици подготовка, наставления и репетиции, за да бъде сигурен, че всяко ударение и интонация са правилни, че движенията на ръцете и тялото му отговарят на изречените думи, че набляга, без да разсейва. Трябваше да се състои в голяма зала, предварително оповестено, видяно от приятелите и учителите му — както и от онези, които трябваше да го оценят. От това щеше да зависи бъдещата му репутация. Мнозина се проваляха от нерви, други се разболяваха преди това, а трети се сриваха, щом приключи. Казваха, че било най-ужасяващото събитие.
В този случай нямаше как да е по-различно; той седеше, вместо да стои прав; публиката му се състоеше от двама вместо от двеста души. Те искаха да чуят историята, а не да търсят грешки. Накрая дори не беше нужно да аплодират. Много му хареса, щом нервността отмина. Тонът му беше по-скоро като в обикновен разговор, вместо да декламира, само в определени моменти надигаше глас, а в други почти прошепваше думите. От време на време си позволяваше по няколко изречения на стария език, но само когато значението бе очевидно. Харесаха думите, харесаха историята, харесаха него. За пръв път в живота си Джей почувства какво означава да те уважават, да използваш уменията си, за да заличиш самотата в живота. Той сам се превърна в историята и достигна до публиката си, като инстинктивно отговаряше на реакциите им.
Никой не заговори дълго след като той приключи, а се взираха замечтано в огъня, усмихваха се от време на време, щом си спомнеха определен пасаж.
Най-после Калан се надигна.
— Да спим, приятели — каза. — Утре ни чака тежка работа и възнамерявам да ви накарам да запомните какво е наистина тежка работа.
— Ще остана още малко, ако не възразявате — отговори Джей. — Скоро и аз ще си легна.
Кейт беше приготвила постеля на Калан малко по-настрани; беше казал, че не обича да спи край огън, а и никога не чувствал студ. Той се отдалечи и остави топлината на изнежените домашни обитатели. Джей дори не усети кога си е отишъл. Не обърна и много внимание, когато тя седна до него и внимателно разтри раменете му. Не каза нищо, просто подпря глава на рамото му и той почувства косата ѝ по врата си.
— Сега разбирам какво вижда Хенари у теб.
— Какво имаш предвид?
— Тази вечер няма значение. Трябва да си починеш. Гората променя всички ни, не е ли така? Аз съм слугиня, ти — Разказвач, Калан — господар. Съвсем скоро отново ще бъда властната благородничка, ти обикновен ученик, а той отново ще стане горски. Магията ще избледнее. Тогава ще трябва да поговорим. Но не сега. Сега твоята прислужница Кейт ще те успокои, за да заспиш. Легни си, господарю Джей, и си почивай.
Той легна, а Кейт обви ръцете си около него и го притисна към себе си, галеше косата му, целуваше челото му, докато сънят на забравата го погълна.
36.
Тримата, които се бяха събрали на верандата на Литън, представляваха странна групичка и изглежда никой от тях не се чувстваше особено удобно въпреки ентусиазираното посрещане.
— Заповядайте! Радвам се да ви видя!
— Вие ли сте дамата, с която разговарях по телефона?
— Точно така. А вие трябва да сте сержант Малтби?
— Да, госпожо. Това е въпросният човек.
— Нали не възразявате да почакате, докато разменя няколко думи с него?
— А, не. С радост ще помогна.
Тя кимна на новия си посетител, който се взираше в нея по начин, който много хора биха определили за груб. Заведе го в кухнята, в задната част на къщата, затвори вратата, направи му жест да седне, сама се настани от другата страна на масата, подпря лице на дланите си и започна спокойно да го изучава.
— Така, така, така — заговори тя. — Александър Чън. Каква изненада! А и след толкова много време. Какво те води насам?
Тя виждаше, че той все още се намира в шок. Разпознаваше я, но тя беше доста по-възрастна; не го беше предвидил.
— Дошъл съм, за да ви търся, разбира се, госпожо Миърсън — отговори той.
— Наричай ме Анджела. Тук няма нужда от излишни церемонии, нали?
— Имате ли представа в какви проблеми сте се забъркали?
— Не и в такива като твоите.
— Какво имате предвид?
— Арестуван си по подозрение, че си съветски шпионин — отговори тя. — Кога пристигна?
— Преди около седмица.
— Какво прави досега?
— Събирах си ума. Не осъзнавах…
— Да, досадно, нали? Не бях с ума си почти цяла година. Заради имплантите е. Без тях ще си по-добре. Защо сега? Омръзна ми да чакам години наред.
— Защо някой би си помислил, че съм съветски шпионин?