Може би трябва да обясня за какво става въпрос? Убедена съм, че има риск да изглеждам сприхава и егоистична, че искам единствено да се къпя в блясъка на славата, която ми се полага.
Много добре; признавам, че това е причина. Но само една. Съществуваха и други проблеми, а желанието ми човечеството да не бъде заличено също изигра роля за решението ми.
Всичко започна с мои неофициални експерименти, които показаха, че фундаментални идеи, заложени в експеримента, са погрешни. Казано направо, поставих един от чистачите в машината, за да видя какво ще се случи. Беше нервак на име Гънтър, който имаше нужда от доста успокоителни, докато го накарам да съдейства. Признавам, че не биваше да го правя, особено без да съм поискала официално разрешение — но ето че го направих. Не можех да използвам животно или неодушевен предмет, тъй като шансовете да го открия отново бяха нищожни. Единствено човек би могъл да бъде проследен.
Той беше. Алекс Чън, един от най-младшите членове на отдела и по тази причина достатъчно несигурен, за да ме шпионира, получи задачата да проследи нещастния чистач до 1895 година. Триста двайсет и седем години назад във времето. Чън се справи доста добре, предвид факта, че му се наложи да научи много нови техники, за да анализира доказателствата. Гънтър се беше побъркал при пристигането си и не е изненадващо, че накрая стана свещеник. Без да влизам в подробности — бях постъпила неетично и знаех, че това ще бъде използвано срещу мен, — опитах се да обясня на Ханслип, че имаме проблем, но той не можа да схване какво имам предвид.
— Не осъзнаваш ли? — попитах го една вечер. — Целият проект е базиран на предположението, че това, което правим, не е пътуване във времето. Законите на физиката. Приети и доказани преди повече от два века. Можем единствено да преминаваме в паралелна вселена. Нали така?
Той кимна, огледа се, за да провери дали наблизо има някой, когото да повика, ако се разпаля твърде много.
— Грешка — продължих аз. — Грешка, грешка. Всичко това е грешка. Знам, че е така. Помисли. На теория би трябвало да сме в състояние да преминем в безброй вселени. Защо тогава успяваме да достигнем само до една, а? Никой не се е замислял по този въпрос. Според мен цялата теория за алтернативна вселена е пълна глупост. Ние се движим в тази вселена. Само тя съществува. Казано в прав текст, пътуване във времето. Ако действително е така, трябва да престанем веднага. Трябва да започнем отново. От самото начало. Незабавно.
— Не можем да започнем отначало — възрази той. — Помисли за цената. Защо ми казваш това?
— Защото съм права. Чувствам, че е така.
Разбирате ли, в този момент не можех да го обясня както трябва. Все още не разбирах защо му се иска да омаловажи притесненията ми. Той знаеше как работя и беше наясно, че всичко се базира на инстинктите ми. Освен това мислех, че ще е щастлив да обори трупани два века хипотези във физиката. Какъв по-добър начин да си създадеш име?
Вместо това започна надуто да мърмори за проектобюджетите. Направих връзката чак когато разбрах, че е водил преговори да продаде всичко на Олдмантър. Без никакво съмнение основният му аргумент е бил, че продава функциониращо, използваемо съоръжение, което дава възможност за безкрайно пространство и ресурси. Доста добър аргумент, стига в онова, което им е казал, да имаше и капка истина.
Нещо твърде опасно за употреба освен за малки експерименти не би отворило ничий портфейл. А и неговият подход беше ужасно консервативен. Изправен пред избора да се довери на инстинкта ми или на усилията на поколения учени, единствената му реакция беше да настоява за доказателства. Това беше черта от характера му, която никога не съм разбирала или харесвала. Защо просто не повярва на думата ми?
* * *
Призивът за спешна среща беше отправен в четири часа сутринта, толкова рядко събитие, че накара всички свързани с това да се събудят, облекат и пристигнат със забележителна бързина. Още по-необичаен беше начинът, по който се случи; нямаше намеса в съня, така че заспалите да се събудят от образа на това, което трябва да се направи; не беше получено и съобщение от системата за комуникация. Не; човек, истинска личност, тропаше по вратите, не преставаше да блъска, докато обитателите отвъд тях не се бяха надигнали, сънени и объркани.
Нямаше обяснение за подобно странно поведение, затова шестимата души, които пристигнаха в анонимен подземен офис бяха силно разтревожени в началото. Какво ли можеше да се е случило? Появиха се спекулации за разтопен реактор; по-бюрократично настроените предположиха мрачно, че това е част от тестовете за аварийна ситуация, предприет от някой свръхентусиазиран фанатик.