— Ръждиви са — добави Анджела. — Имам предвид клещите, които използват. Ще трае само няколко часа. Според времето тук. Там може и да е малко по-дълго. Освен това не забравяй: работиш за мен.
— Какво точно искате?
— Трябва да разбера каква е връзката между Антеруолд и тук. Какво стои между тях в исторически план. Е, какво решаваш? — тя отново погледна часовника си многозначително.
— А после какво?
— Просто искам да разбера дали защитата ще издържи. Създадох света така, че да бъде статичен. Нищо не би трябвало да се случва, тъй като събитията всъщност са причина и следствие. Ето защо поставих ограничения. Искам да знам дали все още функционират, или момичето ги е повредило.
— Какво момиче? За какво говорите?
— Роузи. Приятелка на Хенри. Влезе случайно и все още е там. Нещо такова. Ужасно интересно е. Точно тя е причината да съм сигурна, че ще си в пълна безопасност.
— Искате да я върна обратно?
— Съмнявам се, че ще имаш тази възможност. В момента машината е настроена за няколко години по-рано и нямам време да я променям. Не искаш да оставаш дълго, предполагам.
— Определено не.
— Тогава иди, огледай и се върни обратно. Не мога да я изключа, докато не върнем Роузи, но можем да се заемем с нея по-късно. Можеш да продължиш да работиш за мен. Стига да имаш желание. Ще ми е нужна помощ. Не можеш да си представиш колко забавно може да бъде тук, щом свикнеш с мястото. Какво ти става, за бога?
Чън изведнъж придоби болнав вид. Лицето му пребледня, след това се зачерви, избиха му петна и дишането му се затрудни.
— Аз… — заговори той със странен глас, приличаше на човек, който е глътнал нещо твърде голямо. След това гласът му напълно се промени. — Анджела — каза той. — Робърт Ханслип е. Наистина трябва да се върнеш тук. Боя се, че Олдмантър ще накара Емили да плати висока цена, ако откажеш. Убеден съм, че знаеш какво означава това.
След това млъкна и лицето му си върна нормалния цвят.
— Съжалявам — каза той. — Съзнанието ми се отнесе някъде.
— Какво каза току-що?
— Казах, че не искам да оставам дълго.
Анджела остана неподвижна за кратко.
— Говореше като Ханслип — каза тя.
Чън леко сбърчи нос.
— Така ли? Той каза, че ви изпраща съобщение. Трябваше да се появи, ако ви открия. Може да е било то. Беше ли полезно?
— Не.
Настъпи кратко мълчание, тъй като Анджела — за първи път толкова неспокойна — се затвори в себе си.
— Е, това не променя нищо — каза накрая тя. — При всички положения трябва да открия какво става, а на теб ти предстои да намериш къде да се скриеш. Много е просто, не като с другата машина. Да кажем, че ти трябва тоалетна и слезеш на долния етаж. Ще видиш желязна пергола при отсрещната стена. Просто мини през нея. Ще я отворя пак там след шест дни. Твое време, не според времето тук. Върни се на същото място, на което си пристигнал и не се проваляй. Ако нещо се обърка…
— Какво например?
— Не знам. Просто се застраховам. Не искам да изгубя още някого там. Ако го пропуснеш, иди до Олтара на Изгнаника в Уилдън. Това ще ми даде насока за мястото. Определянето на времето е по-трудно. Цели се към вечерта на петия ден от фестивала в Уилдън по случай петата годишнина. Вече съм направила нужните изчисления.
— Нямам представа какво означава това.
— Има празненства по случай годишнината от възкачването на тамошния владетел на власт. Доколкото ми е известно, това е най-добрият начин за пресмятане на датата. Те нямат рационална система за определяне на времето. Хенри така и не е измислил такава, а аз запазих липсата ѝ за по-сигурно. Едно от нещата, които искам да проучиш, е отношението им към времето.
Чън отвори уста, за да зададе още въпроси, но тя бе спасена от затруднението да отговаря заради повторното отваряне на вратата.
Уинд надникна към тях.
— Кой сте вие? — обърна се той към непознатия мъж. — О, няма значение. Просто исках да те уведомя, че ванът ще пристигне всеки момент. Аз също ще тръгвам.
Той хвърли бърз поглед към другия човек в помещението, който сега беше вдигнал ръка като непослушен ученик.
— Трябва да, ами…
— Ами какво?
— Да отида до тоалетната.
Уинд изръмжа пренебрежително.
— Браво — заяви той. — Мисля, че е на междинната площадка, ако това те интересува.
— Не трябва ли да идеш с него? — попита Анджела високо.
— Защо, за бога, бих поискал подобно нещо?
— Просто си помислих… о, няма причина — каза тя. — Ти решаваш, разбира се. Съжалявам.
Уинд се втренчи в нея. Странна жена, помисли си, докато слушаше стъпките, отиващи към мазето на Литън.