37.
Късно на следващата сутрин случайно минаваща лисица спря, подуши въздуха внимателно, а след това тихо смени посоката си, за да избегне малка група дървета дълбоко в гората на Уилдън. Трябва да беше различила съвсем бегло миризмата на нещо необичайно там. Любознателният звяр прилегна свит върху безупречното одеяло от сухи листа: две фигури легнали на една страна бяха прегърнати в поза на абсолютно приятелство. Едната, по-ниската, похъркваше тихо. Другата, по-високата, мърмореше в съня си, изживявайки впечатляващите събития от последните двайсет и четири часа.
Щом слънцето се издигна в небето, една муха кацна на носа на по-високата и бавно, след миг на внимателен размисъл, реши да изследва възможността за откриване на храна горе към лявата ноздра. Натрапването предизвика реакция. Момичето седна и плесна собствения си нос, а това я накара да викне от болка и изненада. Стресната от неочаквания звук, приятелката ѝ се изтърколи, простена, а после отвори око.
— Спя — каза тя.
Розалинд не отговори; беше твърде заета да провери, че нещото, пропълзяло в носа ѝ, си е отишло. Увери се, че е така, но вече се беше разсънила напълно и се изправи. Чак тогава осъзна, че е сънувала, а след това сънят, в пълно противоречие с нормалното, беше продължил. Само че беше облечена като мъж и очевидно беше прекарала нощта в гората с певицата, която беше срещнала предишната вечер в напълно невероятна страна, също толкова истинска като мухата в носа ѝ. Шокът беше толкова голям, че алтернативата — би трябвало да има двоен час по френски — изобщо не мина през ума ѝ.
Вместо това седна на земята и избухна в сълзи.
Придружителката ѝ беше по-скоро объркана, отколкото изпълнена със съчувствие, макар и тя да започваше да осъзнава гигантските последици от присъствието си там. Беше избягала от учителя си, след като се беше опитала да го убие. Караниците и физическото насилие бяха едно; но да го изостави беше съвсем друго. Този път беше стигнала твърде далеч. Интересно, но ни най-малко не съжаляваше. Какво толкова можеше да се случи с някой така красив и даровит като нея? Беше изгубила учителя си. Щеше да намери друг. Нямаше да умре от глад, а и сега можеше да пее както иска, а не както Рамбърт твърдеше, че е редно. Беше свободна.
Също така беше и гладна. Както всъщност и Розалинд, установи го след петминутен непрестанен рев, а придружителката ѝ не беше направила абсолютно нищо, за да я успокои.
— Приключи ли? — попита Алиена, щом хлипането утихна напълно.
Тя кимна.
— Добре. Ужасен шум.
— Разстроена съм. Не виждаш ли?
— Разбира се, че виждам. Но какво очакваш от мен?
— Редно е да ме развеселиш.
— Много добре. Развесели се.
Алиена изтърси листата от дрехите си, изправи се и се протегна.
— Искам си закуската.
— Аз също.
Точно в този момент един овчар — тръгнал да търси изгубена овца, заинтригуван от звуците, идващи от близката група дървета — ги откри.
Изглеждаше добре по негов си начин, с открито лице, заякнал и почернял от живота на открито, с мускулести ръце и гърди. Приближи се, видя двойката и след кратък съзерцателен размисъл се усмихна широко.
— А, млади влюбени! Добро утро и на двама ви, добри ми господине и госпожо. Прекрасен ден да се събудиш по този начин.
— Какво? — викна Розалинд в пълно изумление, най-малкото защото за пръв път разбра голяма част от казаното.
Овчарят намигна.
— Трябва да сте били на празненството на господарката — каза той. — „Където любовта разцъфтява, а чистото привличане избуява“, както се казва.
Розалинд го гледаше със зяпнала уста. Ясно ѝ беше какво означава намигането. Тя остави Алиена да отговори.
— Точно така, но казват също: „Любовта невинаги посреща с радост светлината, нито погледите на непознати.“
— Определено е така, млада госпожице. Но онова, което остава скрито, често е най-ценно.
Алиена кимна одобрително.
— Вие сте много образован овчар.
— А вие сте изискана дама, но какво му има на безмълвния ви придружител? Да не би да е толкова изтощен от нощен труд, че не може и да говори?
Той намигна още веднъж, което Розалинд намери за обидно. Алиена от своя страна като че ли се забавляваше.
— Ах, добри овчарю, „добродетелите му не се крият в думите“ — заяви, при което овчарят се засмя от сърце.
— „Който се труди, огладнява“ — отвърна той. — В такъв случай трябва да ми позволите да ви предложа нужната ви подкрепа, на вас и вашия младеж. Къщичката ми е малка и порутена, но е удобна и гостоприемна за всеки с добро сърце. Има овесена каша и прясно издоено мляко; хляб и масло, мед от кошера. Всичко, за което кой да е мъж или жена може да копнее. Или почти всичко — добави той и отново намигна.