— Води ни тогава, добри ми човече — отвърна Алиена с реверанс. — Ще имаме честта да приемем гостоприемството ти.
— Както за дома ми ще е чест присъствието ви в него — отговори той.
Подсвирна на кучето, което скачаше и душеше новодошлите, а после тръгна. Алиена сръчка Розалинд в ребрата.
— Не беше ли това истински късмет?
Розалинд не се беше отърсила от възмущението.
— Но той помисли… той помисли… Намигна ми.
— Облечена си като мъж все пак. Косата ти е къса, а тези дрехи идеално прикриват формите ти. Разбира се, че ще намигне. Не ти ли се струва забавно?
— Не.
— О, скъпа Розалинд, не бъди такава! Прекрасна сутрин е, в гората сме, ще се нахраним. Какво повече може да иска една жена (или мъж в твоя случай)?
— Нямаш и най-малка представа — отвърна Розалинд.
— Можем да поговорим за това по-късно. Междувременно трябва да хапнем и да платим за храната си.
— И как ще го направим? Аз нямам пари.
— Нито пък аз. Ще трябва да платим със забавления. Ще трябва да ти измислим име, което да подхожда на мъжествеността ти.
— Защо?
— Как ще прекрачиш прага на къщата, без да бъдеш представена на домашните духове?
— О, колко съм глупава — промърмори Розалинд.
* * *
Храната в горската колиба ѝ се стори дори още по-възхитителна от тази в голямата къща. За разлика от мизерната барака на учителя на Алиена, тук беше свежо, чисто и просторно, приличаше по-скоро на заслон, отколкото на къща, беше открито, имаше маса, поставена под навес от пълзящи растения, от които деликатно се спускаха лилави цветове с лек, но ясно доловим аромат. Бяха представени в къщата като госпожица Алиена и господин Ганимед — това беше името, на което Алиена импулсивно се спря — и закуската беше сервирана, макар настроението на Розалинд да беше помрачено от постоянните тостове на овчаря с пожелания плодът на слабините ѝ да бъде як. Но храната беше проста и много вкусна.
— Как правите всичко това? — попита тя щом приключиха с яденето. — Всичката тази храна? Откъде идва?
— Моите приятели ми я дават в отплата, че се грижа за стадото, разбира се. Имам дълбока хладна дупка, в която пазя продуктите свежи; сам си доя млякото, сам бера плодовете. Водата в потока е студена. Какво повече мога да искам от това, което ми дава природата?
За миг Розалинд се съгласи, но след това се замисли за новата пералня на майка си, за удобното ново канапе, за ютията и радиото… дори нямаше смисъл да споменава за тези неща. Най-малкото щеше да ѝ се наложи да обяснява как функционират.
— Не е ли студено през зимата?
— О, аз не оставам тук през зимата, млади господине. Връщам стадата на техните собственици, а самият аз си почивам при тях подред, докато отново не настъпи пролетта. Единствено през снежните месеци е наистина трудно да стоиш на открито.
— Ами ако се разболеете или нещо подобно?
— Ще се оправя, а ако не, ще умра — отговори простичко той. — Как другояче може да бъде?
Розалинд нямаше отговор на този въпрос, макар инстинктивно да чувстваше, че може да се поговори още по темата, затова потъна в мълчание и остави Алиена да води разговора. Започваше да свиква с начина, по който говореха обикновените хора, но все още полагаше усилие да разбира, а още по-голямо да може да казва нещо. Усети как мислите ѝ се отнасят и се загледа в сенките, танцуващи по земята, почувства топлия въздух. Щеше да е горещо днес. Би трябвало да е уморена, но усещанията ѝ бяха толкова живи, не се чувстваше изтощена, само леко унесена, беше в състояние, в което съзнаваше всичко, но само като страничен наблюдател. Дори престана да се чуди в коя част на земята се намира. Ако изобщо беше на земята.
В един момент чу Алиена да казва, че е време да тръгват, че достатъчно са злоупотребили с гостоприемството. Овчарят сякаш не бързаше; Розалинд имаше чувството, че не се радва на много компания в гората и беше доволен да се разнообрази.
— Къде отивате?
— Всъщност не знаем — каза Алиена. — В гората. Трябва ни… време. И усамотение.
Тук тя го погледна лукаво.
Той кимна с разбиране.
— Ясно. И аз някога бях млад. Естествено е да искате първо да се опознаете. Но не може да ходите в гората. Опасно е и вие го знаете. Добър приятел е на тези, които приема, но не е безопасна за никого друг.
— Нямаме голям избор.
— Предлагам ви колибата си.
— Не можем — заяви Розалинд и съжали на мига.
Физиономията на човека посърна, разочарованието ясно пролича.
— Трябва да го извините — бързо се намеси Алиена. — Той е чужденец и не е запознат с нравите ни. Мисли само за неудобството, което ще ви причиним и колко недостойни сме за такава любезност. Не че къщичката ви не е приемлива за нас.