Розалинд пристъпи напред, мина между двете колони и се ослуша. Не чу нищо освен обичайните горски звуци. Направи още няколко стъпки и отново спря. Нямаше издайническо пукане на клони, причинено от някой, който я следи. Нито пълзящи змии. Никакво ръмжене на хищници. Малко се отпусна и направи още няколко крачки.
Наведе се и вдигна първата съчка, сложи я в торбата на овчаря, а после зърна друга няколко крачки напред и отиде да вземе и нея. Щеше да ѝ отнеме само няколко минутки да събере колкото може да носи. Вперила поглед в земята, тя продължаваше напред, все по-навътре, съвсем забравила предишната си тревожност.
Стигна до тъмна поляна в самия център и продължи, за да вземе последното клонче, идеално за подпалка. Щом приключи, се изправи.
И изпищя. И пищя, и пищя, изпусна торбата с внимателно събраните дърва и побягна, препъваше се в дървета и шипки, преди отново да излезе, хлипаща, във външния свят.
38.
Джак вървеше по коридорите, придружен от двамата мъже, и си мислеше, че ако някой като Емили беше там, можеше да му изнесе дълга лекция за церемониалностите през вековете. Можеше да му опише различни начини, по които папи, императори и президенти са използвали даден ритуал, за да предизвикат благоговение, да превърнат равните в нищожества, а смелите в разтреперани просители. Без значение дали в тронна зала или овален кабинет, кавалкада или кортеж, целта беше спорът да се спечели още преди да е започнал чрез внушаване на страх.
Великият научен елит не се различаваше. Целият последен етаж на резиденцията беше ангажиран; през няколко крачки бяха разположени охранители; Джак минаваше от стая в стая, оглеждаха го или напълно го игнорираха хора с по-голяма важност. Най-сетне стигна до светая светих, свещената зала, подредена старомодно с удобни столове, където имаше огромни прозорци, а завесите бяха спуснати, за да не пропускат светлина.
Вратата зад него се хлопна и Джак остана, както първоначално му се стори, сам в празното помещение. Щом очите му привикнаха към сумрака, осъзна, че не е така. Дребен мъж, хилав, наподобяваш елф, седеше на един от столовете. Не помръдна, продължи да седи, скръстил ръце в скута си, гледаше го с любопитство, следеше реакцията му при наложените странни обстоятелства.
— Седнете моля. Вие сте доктор Мур, предполагам.
Джак се сепна от изненада. Очакваше гласът да отговаря на външността, тънък и слаб като фигурата му, но вместо това се оказа плътен баритон, ясен и прецизен.
— Да. А вие кой сте?
Той изглежда леко се озадачи.
— Не ви ли казаха? О, обичат да бъдат загадъчни, не е ли така? Простете ми. Аз съм Зофани Олдмантър. Седнете моля. Не обичам да вдигам поглед към хората.
Трябваше да се сети. Но Олдмантър беше толкова различен от всичко, което си беше представял, че той се настани срещу така беззащитния на вид, но с толкова страховита репутация мъж и се зае да го изучава с подновен интерес. Нищо чудно, че не го беше познал; никъде нямаше снимки. Олдмантър никога не се появяваше публично; никой освен най-приближените му не го беше виждал от години, от десетилетия. Той се олицетворяваше с репутацията си и с невероятната си мощ. Беше много стар. Беше прекарал целия си живот в трупане на ресурсите на безброй компании, огромни територии и стотици милиони хора, всички служители в лабораториите му бяха контролирани с желязна хватка. Никога не беше заемал мястото, което му се полагаше в някой управителен съвет, предпочиташе да постига своето по неформален начин — молба тук, натиск там. Говореше се, че армията му е най-добре оборудвана в целия свят, също и най-безскрупулната към всеки, който се изправи срещу него.
Сега седеше насреща сам, без никаква охрана. Джак можеше да се наведе напред и да прекърши врата му с едно движение.
— Но няма да го направите — каза Олдмантър почти извинително.
— Моля?
— Да прекършите врата ми или нещо друго, което ви мине през ума.
— Четете мисли?
— Не ми е нужно. Подозирам, че е твърде досадно. Не; всички си мислят едно и също при първата среща с мен — усмихна се унило. — Преди го намирах за притеснително.
— Защо съм тук?
— Не споменахте каква чест е за вас да сте в моята компания.
Джак сви рамене.
— Добре. Мразя раболепието. Съвсем просто е. Искам обяснение за жалкия хаос, който изглежда е настъпил в лабораториите на Ханслип — каза Олдмантър. — Един от съветниците ми е изчезнал. Доктор Ханслип отказва на опитите ми за комуникация. Миналата седмица имаше катастрофален инцидент, който причини масов хаос, а Ханслип отчаяно се опитва да хвърли вината върху ренегатите. Освен това научих, че е изгубил видната си математичка.