Направи пауза.
— Не съм особено загрижен по въпроса, но съм много развълнуван от етапа, на който се намира проектът на доктор Ханслип.
— Сигурен съм, че не мога да кажа…
— Сигурен съм, че можете.
— Обвързан съм с клетва за конфиденциалност.
— Наясно съм с вашата лоялност и ви уважавам заради нея. Въпреки това обстоятелствата се промениха. Операцията на Ханслип скоро ще ни принадлежи, както и всичката прилежаща информация.
— При това положение със сигурност ще е по-добре да се изчака дотогава.
— Бих го направил, ако не бях убеден, че положението още повече ще се влоши. Какво търсите?
Джак се поколеба за момент.
— Защо мислите, че търся нещо?
— В апогея на кризата вие заминавате на юг. Стараете се да се уверите, че няма да бъдете проследен от мига, в който стъпвате на континента, до мига, в който пристигате тук. Разбира се, ние наблюдаваме института ви. Стандартна процедура при водене на преговори за придобиване на собственост.
Тъй като човекът изглежда знаеше много, нямаше да спечели нищо, ако се преструваше, че е другояче.
— Станахме обект на опит за саботаж и кражба. Бях изпратен да извърша разследване. Основната ми задача е да проследя Анджела Миърсън, която, както сам споменахте, е изчезнала.
— Кражба на…?
— Информация.
— Постигнахте ли успех?
— Едва започвам.
— Разбирам. Наясно сте, че с ресурсите, с които разполагам, мога да проследя Миърсън много по-бързо от вас.
— Съмнявам се. Ще вдигнете прекалено много шум и тя ще бъде нащрек. Както вероятно ви е известно, тя е много интелигентна и почти параноична по отношение на доверието си към другите.
— Имате ниско мнение за способностите ни.
— Така е. С времето съм научил, че колкото по-голяма е една организация, толкова по-тромава става. Ще я открия по-бързо и по-ефикасно, отколкото можете вие.
Олдмантър се замисли за миг върху забележката, а след това каза:
— Не ми казвате цялата истина, разбира се.
— Разбира се, че не — отвърна Джак с усмивка. — И все пак е истината.
— Много добре. Имайте предвид, че искам да осигуря контрол върху тази технология за доброто на човечеството. Ханслип не притежава нито въображението, нито ресурсите, за да я развие както трябва. Аз — да. Помощта ви ще бъде оценена и възнаградена, ако и когато я получим.
— В момента не мога да ви предложа нищо полезно.
— Тогава настоявам да си спомните думите ми, когато нещата се променят.
* * *
Джак пое бързо, щом си тръгна от покоите на Олдмантър. Първата му задача беше да напусне резиденцията незабелязан. Смяташе, че има известно предимство; ако Олдмантър наистина мислеше, че той е учен от висок ранг, както подсказваше и любезният му тон, никой нямаше да предположи, че притежава нужните умения да се укрие. С малко късмет можеше да изчезне, преди дори да са се усетили.
Реши, че може да мине и без да напуска стаята си по официалния ред. Вместо това пое през врата, която водеше до обслужваща зона, пълна с хора, които Олдмантър вероятно само бегло подозираше че съществуват — готвачи и чистачи, трудещи се невидимо в недрата на сградата. Там тръгна по виещи се, усукани коридори и зае кафявото палто на метач, окачено на кука край един шкаф. След това отиде до платформата за зареждане, където пристигаха доставките с храна и откъдето изнасяха боклука. Не беше трудно да се качи в един от камионите, беше убеден, че може да разчита на подозрителността и неотзивчивостта от страна на тези хора, които да действат в негова защита. Видяхте ли нещо необичайно тази сутрин? Не. Нямаше жива душа… Много пъти се беше изправял пред подобни пречки. Това беше първият, а често и последният отговор на всеки въпрос.
Излезе на натоварено кръстовище, където имаше само много на брой платна, но никакви пешеходци. Никой не му обърна внимание, на слизане благодари на шофьора с плесване по рамото и продължи. Мъжът дори не се обърна да го погледне, само изръмжа и затръшна вратата. Прекара следващия час в кръстосване на района, производствена зона с много фабрики и цехове за преработване на растения, заобиколена с високи блокове за работниците, които отиваха там, връщаха се в блоковете и отново отиваха, и отново се връщаха. Остави портфейла с парите и документите си на една пейка, където знаеше, че със сигурност ще бъде намерен и неизбежно откраднат. Щом ги използва веднъж, местоположението му щеше да бъде проследено, където и да отиде и преследвачите му щяха да се впуснат в безрезултатно преследване, убедени, че знаят къде точно е.