В действителност не беше повярвал на Ханслип, когато го беше предупредил да внимава, преди да замине. Но щом Олдмантър се намесваше лично, значи положението беше наистина сериозно, той не беше човек, който се занимава с подробности. Разполагаше с десетки хиляди души, които можеха да дойдат и да го разпитат. Сега знаеше, че институтът беше под наблюдение и Олдмантър смята технологията на Анджела за толкова важна, че трябва да се заеме лично. Това вече не беше разчистване след пропуск в сигурността и притеснителен инцидент.
Трябваше да изчака да мине цяла нощ, преди да може да влезе в Архива. Беше студено, той беше мокър и нямаше никакви пари. Изведнъж животът беше станал доста по-неприятен.
* * *
В мига на пристигането си следващата сутрин пред обезсърчаващия метален портал, който водеше към главния вход, той осъзна, че ако Емили не се появи, няма шанс да намери нещо сам. Мястото беше гигантско. Огромна сграда, толкова висока и дълга, че краищата ѝ се губеха в мъглата, стени без прозорци от мръсен бетон, мрачни и неприветливи, заобиколени с ограда от бодлива тел. Щеше да е като търсене на лист хартия в цял град, дори и мястото да беше педантично подредено, а той подозираше, че няма да е така.
Само това му трябваше. Беше премръзнал и нещастен от скитането по улиците цяла нощ. Нямаше къде да се седне край пътя, всичко беше осеяно с боклуци и мръсотия, нямаше откъде да си вземе нещо за хапване или пиене, дори и да имаше пари, насреща му беше само мрачна широка магистрала с много платна, която не водеше наникъде. Започваше да унива и се почуди какво ще прави, ако Емили Странг не се появи. И защо ѝ трябваше да го прави?
Чу някой да вика зад него. Обърна се и му олекна, не само защото сега имаше шанс да успее със задачата си. Щом я видя да приближава, облечена в дебело палто, преметнала чанта през рамо, да се усмихва и да му маха, духът му живна. И все пак у нея няма нищо чак толкова забележително, напомни си той. Просто ренегат, който демонстрираше природата си чрез свободната си походка и показната раздърпаност на дрехите си.
— Закъснях, съжалявам — каза весело тя. — Мили боже! Какво ви се е случило? Изглеждате, сякаш сте прекарали нощта на някоя пейка.
— Прекарах я на пейка, но не съм спал. Снощи имах среща. Реших, че ще е добра идея да се прикрия.
— Защо?
— Срещнах се със Зофани Олдмантър. Лично.
— Това не означава ли, че сте важен?
Дори тя беше чувала за него. Всъщност, разбира се, че беше чувала. Олдмантър беше основен провокатор в провеждащата се кампания срещу ренегатите.
— Ако разбере, че вчера съм бил в Отстъплението, няма да му е нужно много време да разбере при кого съм бил.
— Тогава и аз ще имам възможност да се видя с него.
— По-скоро с някой от грубияните му.
— Разбирам. Започва да ми се иска никога да не ви бях срещала, доктор Мур.
— Най-добре ще е да го накараме да изгуби интерес към вас. Сигурна ли сте, че не сте осъществили контакт с майка си?
— Вече ви казах. Не я защитавам. Нищо не ѝ дължа.
— Може ли да влезем? Замръзвам тук. Колко добре познавате мястото?
— Много добре. Идвах тук често. Сигурен ли сте, че не искате да си вземете нещо за хапване преди това? Наистина изглеждате плашещо.
— Не ми е за пръв път.
— Хм. Определено сте доста нетипичен учен — каза тя. — Е, ако сте сигурен, нека да влизаме. Вътре е пълна бъркотия, а огромна част от материалите са изгубени или унищожени, но все още съществуват някъде там. Ако знам къде трябва да търся, вероятно ще открия онова, което ви е нужно. Ще трябва да ми дадете следа.
— Открихме електронна препратка, която вероятно е част от статия, публикувана през 1959 година. Копието, което получихме, съдържаше текст, наречен „Почерка на Дявола“. Всъщност беше нещо с названието ЦЗОУ символи, които са били измислени едва преди половин век. Оказва се, че е част от работата на майка ви. Споменава се, че пълният документ, част от архива на преподавател, починал през 1979 година, се намира тук някъде.
— Сериозно ли говорите?
— Да — отвърна той, леко подразнен от недоверчивия ѝ въпрос. — Защо?
— Просто не съм чувала по-безумна история в целия си живот.
— Само с това разполагам.
— Значи сте напълно отчаян.
— Какви са шансовете документите на онзи човек да са там?
— Нямам представа — призна тя. — Дори и наистина да са съществували, не мисля, че някой някога ги е търсил, защото нещата, които са преглеждани, се унищожават. Никой не си прави труда да ги връща по местата им. Намирането може и да ни отнеме известно време, но единственият начин да разберем е да влезем и да потърсим.