— Тогава нека започваме — каза той.
* * *
Посветиха цял ден на задачата и въпреки уменията и знанията на Емили останаха с празни ръце. Джак се съмняваше, че някой е в състояние да открие нещо, дори да разпердушини всичко. Как го правеше тя, по каква логика се придвижваше от едно подземно ниво към друго, подминавайки сякаш километри незнайни полуосветени редици с папки, от време на време измъкваше по някоя, оглеждаше даден рафт, а после издаваше недоволен звук и продължаваше, на него не му беше известно. Все пак тя създаваше впечатлението, че знае какво прави и колкото повече я следваше, толкова по-силна увереност го изпълваше. Имаше нещо в действията ѝ, което му носеше успокоение.
Дори когато много часове по-късно прозвуча оглушителна сирена и тя силно изруга, той не се почувства обезкуражен.
— Свършва ни времето — каза недоволно тя. — Ще трябва да спрем и да се върнем утре.
— Откри ли нещо?
— Всъщност — отвърна тя — установих, че документите са съществували преди петдесет години, което е доста добре. Стесних зоната, в която може да се намират. Така че отбелязахме известен прогрес. Все пак има нещо, което ме озадачава.
— И то е?
Вървяха бързо към изхода, а стъпките им тракаха по бетонния под. Джак чакаше с нетърпение отново да се озове навън; времето не беше хубаво, но неприятното усещане в сградата беше още по-лошо.
— Няма белези някой някога да ги е преглеждал. За да може някой да скрие нещо между листовете, би трябвало първо да ги намери. В такъв случай би останал запис, че някой ги е търсил. Наистина ще ми е много полезно да разбера повече — каза тя.
— Боя се, че аз…
— Страшни тайни, за които ренегатското ми ухо не е достойно?
— Нещо такова. Освен това колкото по-малко знаете, толкова по-безопасно ще е за вас.
Последва дълга пауза, всеки от двамата се чувстваше обиден от отношението на другия. Джак пръв отстъпи.
— Мога ли да ви предложа нещо за хапване? Ядене? Трябва да има нещо наоколо.
— Мислех, че сте останали без пари — отбеляза тя.
— Така е.
— Можем да ви предложим гостоприемството си, ако го приемете. Няма да е толкова удобно и хигиенично, както сте свикнали, но не изглеждате като човек, който може да си позволи да бъде много капризен. А и малко понамирисвате.
* * *
Той прие поканата; и без това нямаше избор, не беше изкушен от идеята да прекара поредна нощ на открито на улицата. Не би възразил през лятото, но в тази част от годината беше прекалено студено. Освен това беше уморен и притеснен. Чувстваше се полумъртъв до момента, в който го заведоха в гола стая, обзаведена само с просто легло, след бързо, но изненадващо приятно хапване. Строполи се върху леглото, още преди Емили да го е оставила сам в стаята. Докато потъваше в забрава, със сигурност чу тихо хихикане. Не го беше грижа, стига всички да го оставеха на мира.
Щом най-сетне се освести, беше окъпан в пот и не можа веднага да си спомни къде се намира и защо е там. Единствено миризмата на възглавницата, несъмнено използвана от много хора преди него, без дори да е пъхната в стерилна калъфка, го върна към реалността. Бавно и отчаяно той се надигна и седна на ръба на леглото за малко, преди да тръгне да търси душ.
Баните бяха невъобразимо примитивни; просто тръба с дюза, от която върху него се изливаше гореща вода. Поне отми за малко мислите от съзнанието му, които продължаваха да го заливат една след друга, неоформени докрай, докато се подсушаваше.
Дрехите, които бяха намерили за него, бяха друг проблем; напомняха му за миналото твърде много. Налагаше му се да се облече като хората, които беше свикнал да наблюдава и контролира. Панталони, кремава риза и светлосиньо яке. Край умивалниците имаше огледало и той се огледа старателно, щом приключи. Не се беше бръснал и с тези дрехи изглеждаше много различен. Не беше вече лъскав член на елита, но не внушаваше убедително и някаква друга принадлежност. Изглеждаше нелепо.
Емили не беше съгласна.
— Много по-добре. Не изглеждаш толкова самодоволен.
— Благодаря. Ще го приема като комплимент.
Беше едва шест часът сутринта, но пътят до Архива беше дълъг, особено предвид факта, че Джак настояваше да минат по заобиколен път и да вървят пеша последния километър и половина. Не беше съвсем сигурен защо се тревожи, но Емили беше доста оптимистично настроена, а на него не му хрумваше друго в момента.
— Шансът е доста нищожен — каза той, като я последва в поредния слабо осветен проход, образуван от купчини изгнили кашони.