— Тръпката от преследването — отвърна тя и изпъна врат, за да погледне няколко метра напред в полумрака. — Никога не съм претърпявала поражение тук и няма да ми се случи днес.
Затова, когато тя най-сетне нададе победен вик и се покатери на стълбата, а после издърпа стар кашон, като го посипа с прахоляк, той се изненада и почувства истинско облекчение. Преди всичко изпитваше гордост, че изобщо си е направил труда да я потърси. Съмняваше се някой друг да успее да се справи така успешно в тази адска дупка, натъпкана с антики.
Тя внимателно свали кутията и духна още повече прах от капака ѝ.
— Вижте.
Той видя надпис върху почти разлепен и пожълтял от времето етикет. „Литън, Хенри. Документи. 1982/3346“.
— Какво означават числата?
— Стара и вече напълно безполезна каталожна система. Имаме късмет. Ако етикетът беше паднал, никога нямаше да успеем да го открием.
— Браво. Сега нека хвърлим един поглед и да си тръгваме.
Тя се засмя.
— О, боже, няма да е толкова лесно.
— Какво имате предвид?
— Там горе има още осем кашона. Може да е във всеки от тях. Все пак и най-дългото пътешествие започва с една-единствена стъпка — добави весело тя и го поведе към бюро в тъмен ъгъл. — Вие огледайте този, а аз ще започна да свалям останалите. И така, какво точно търсим?
— Възможно е да е електронен носител с информация. Или печатно копие. Като че ли е най-вероятно.
— Действайте, тогава.
Той направи каквото му беше казано. Малко по малко извади листовете от кашона, настани се и опита да чете, макар само защото Емили беше започнала да върши същото. Не искаше тя да разбере, че четенето му е трудно, че отдавна не го е правил. Заниманието беше търпимо само заради факта, че от време на време хвърляше поглед към младата жена, която стоеше срещу него и правеше същото, смръщената ѝ съсредоточеност придаваше на прашното ѝ лице особена привлекателност.
Имаше едва ли не хипнотичен ефект и му беше трудно изобщо да се концентрира върху нещо. Дори бегло започна да разбира тези хора, съществуването им и настойчивото им желание да се занимават с естествени безсмислени дейности.
Наред с това изпитваше и нарастващо раздразнение. Какви бяха тези неща, тези кашони със стари влажни тетрадки и смачкани хартиени пликове? Всичко беше написано на ръка, а той никога не беше виждал подобно нещо другаде, освен в музеи. Беше впечатлен от старанието, но прочитането на всяка дума му костваше големи усилия и дори тогава смисълът не му беше особено ясен.
Имаше десетки тетрадки, папки, пакети с хартия, част от тях изписани ръкописно, други само с по няколко нечетливи драсканици. Той прекара половин час над стар пожълтял трошлив лист и внимателно анализира всяка дума, събираше ги в едно, след това изваждаше изреченията, но пак не му говореха нищо. „Ще се срещна с Разказвача другата сряда“, дотолкова беше изгубил контекста, че нямаше никаква надежда да разбере смисъла, дори и да имаше такъв. Друг текст, напечатан на примитивна пишеща машина, доста по-лесен за четене, беше също толкова проблемен — „Господин Уилямс е на работа от три години и се е издигнал от некомпетентен до нелеп. Той е изключително подходящ за кариера в банката ви.“
След три часа Емили го откри, но само защото пренебрегна инструкциите му и прегледа абсолютно всичко. Наградата не беше каквато беше очаквал. Не беше малък пластмасов или метален предмет. Нито прясно отпечатани листове със символи. Вместо това беше заровена на дъното на голяма кутия с хартия и никак не изглеждаше свежа. Беше малко по-голям от дланта му бележник и се състоеше от петнайсетина страници, облечени с кожена подвързия. Отвори го и кихна от прахоляка. Вътре се редяха страница след страница странен текст, който не означаваше нищо за него и който според Ханслип само машина беше в състояние да разбере.
Проучи го отблизо. Беше писан на ръка с мастило, което не изглеждаше избледняло. Само първата страница беше с нормални символи. Пишеше „Почерка на Дявола“. В долната част имаше лепенка с надпис в черно, който гласеше „Тъдмор Корт“.
— Трябва да е това — заяви той. — Добра работа.
— Не е ли каквото очаквахте?
— Не. Кажете ми, изглежда ли като нещо наскоро добавено тук?
Изглеждаше повече от странен начин за скриване на нещо. Кашонът и съдържанието му имаха вид сякаш не са докосвани много дълго време: прахта, миризмата на гнило, мишите изпражнения, всичко.
— Ако е така, значи е било скрито от някой, който знае какво прави. Аз бих казала, че е тук от доста време. Вижте — каза Емили и вдигна друга книга. — Виждате ли този белег? Това е очертанието на тетрадката. Върху корицата е останало леко петно. Това се случва само след дълъг период. Освен това малко беше залепнало за горните листове. Това също обикновено отнема години.