— Когато това стане, всичко останало също ще се върне към нормалното. Наясно си с това, нали, млади Джей? — усмихна се мило той.
После изведнъж падна на колене с изненадано изражение на лицето и се строполи на тревата.
Джак избяга ужасѐн, щом съзря дебелата стрела, пронизала Калан и стърчаща от другата страна на тялото му. Кръвта се стичаше обилно и от двете рани и той остана хипнотизиран от гледката, но чу писък откъм гората. Беше Кейт, бореше се с двамата мъже, които я бяха сграбчили. Без да се замисля за опасността, тя се отърва от нападателите си, забърза към Калан и коленичи, за да огледа раната. С каменно лице и побесняла, тя се изправи лице в лице с трима мъже, които дотичаха с извадени мечове и приготвени лъкове.
— Какво сторихте? — процеди тя. — Защо го направихте? Донесете ми малко вода, бързо.
Те забавиха крачка, но изглежда нямаха намерение да изпълнят нареждането ѝ, докато един от тях — висок и як, с вид, сякаш може да я вдигне с една ръка — изръмжа с плътен, почти неразбираем глас:
— Направете каквото ви каза тя.
— Намерете ми нещо, което да ползвам вместо превръзка.
Той изгледа кръвнишки един от мъжете, който носеше лък.
— Ти. Връщай се в лагера. Не си ми нужен тук. Достатъчно вреда нанесе.
Едрият мъж се приближи до потрепващия и стенещ Калан и се наведе над него.
— Ранен си. Ще трябва да се извади стрелата, иначе ще умреш. Ще боли, но знам какво правя.
Калан кимна и стисна зъби от болка. Мъжът се наведе още повече, здраво стисна стрелата с две ръце и счупи върха с лекотата, с която Джей можеше да счупи някоя клечка. Хвана го и го обърна ловко.
— Извади стрелата — каза кротко той. — Ще можеш ли да го направиш?
Кейт прехапа устни нервно.
— Едно бързо дръпване, внимателно и рязко. Това е единственият начин. Готова ли си?
Тя се приготви, хвана стрелата с две ръце, затвори очи и дръпна с всичка сила. Излезе отведнъж, а викът на Калан отекна в гората и прогони птиците.
— Знаеш ли как да превържеш рана?
Тя кимна безмълвно.
— Тогава ще го държа неподвижно. Изплакни дупките със студена вода и после ще го превържем. След това ще го отнесем в лагера, за да се погрижим добре за него.
— Ще живее ли? — попита Джей с разтреперан глас.
— Не знам. Ще го бъде, ако аз се заема с него.
Докато вървяха през гората, настроението сред малката група беше мрачно. Макар Калан да беше едър мъж, гигантът го понесе на ръце, сякаш изобщо не тежеше. Нямало време за носилка, беше казал той, а и не било далеч.
Сега задачата на Джей, единствено негова, беше да защити господарката на Уилдън, попаднала в ръцете на мародери. Какво можеше да направи срещу мечове, лъкове и ножове? Проблясваше единствено надеждата, че не проумяваха величината на наградата си. Бяха заловили учен и прислужницата му. Ако успееха да запазят заблудата, вероятно имаха слаб шанс. В противен случай щяха да настояват за награда срещу освобождаването им. Ако отсъствието им продължеше твърде дълго, в земите на Уилдън можеше да настъпи хаос, който да засмуче и външния свят. Уилдън беше балансиращата сила в страната; беше изпълнявал тази роля в продължение на поколения и славата му никога не беше целила да наложи властта си над други. Но какво щеше да стане, ако останеше без управление?
Той я стрелна с бърз поглед, вървеше смирено зад него, навела глава, както подобава на прислужница. Върху дребното ѝ тяло, на крехките ѝ рамене лежеше мирът в Антеруолд. Поне сега наистина изглеждаше като слугиня, с разчорлена коса, размъкната рокля и боси крака. „Дори има вид на фермерско момиче“, беше казал Калан малко по-рано…
— Ще трябва да бъдеш Кейт малко по-дълго — каза ѝ тихо той. — Знаеш ли кои са тези хора?
— Не, надявам се. Готов ли си да бъдеш заложник на мое място?
— Разбира се. Бих умрял за теб.
— Да се надяваме, че няма да е нужно. Но благодаря все пак.
— Спрете да приказвате — извика един от похитителите им, мъжът, който беше изстрелял стрелата.
— Защо? — попита Джей. — Какво ти пречим?
— Пре…
— Остави ги на мира — намеси се огромният мъж, който беше останал без дъх от носенето на Калан, но се стараеше да прикрива умората си.
Джей лесно забеляза, че случката не е била планирана.
— Къде ни водите?
— При водача ни. Той ще реши какво да правим с вас.
— Защо трябва да правите нещо с нас? Ние просто минавахме през гората.
— Защо? Това е наша територия. Наша гора. Наша земя. А вие идвате да разузнавате и шпионирате.
— Не сме правили нищо подобно.
— Учен на всичкото отгоре. Какво става? Да не би да е заговор? Да не би учените да искат да настроят Уилдън срещу нас? Такава ли е работата?