— Значи не си постъпила особено мъдро, като си се изложила на такъв риск.
В изражението ѝ за миг проблесна твърдостта на лейди Катрин, но бързо изчезна.
— Вероятно си прав. Но в момента не съм в опасност и съм по-добре информирана, отколкото бях. При всички положения трябва да се върна в Уилдън и то скоро. Изглежда, ще трябва да подготвя защитата ни.
40.
Щом Сам Уинд научи, че докато са разговаряли в кабинета с Волков, полицията е довела в къщата предполагаем съветски шпионин и че той беше изчезнал, изпадна едновременно в гняв и паника. Волков беше натъпкан от вратата във вана, извикан от Сам, и откаран набързо. Самият Сам остана, а маската му на пълна безучастност напълно падна.
— Как се случи това, по дяволите? Чия идея беше?
— Предполагам, че Хенри го е поискал — отвърна смирено Анджела. — Полицаят каза, че го били заловили и попита какво да го правят сега. Не знаех нищо по въпроса, а не исках да прекъсвам…
— Затова му предложи чай в кухнята? Чай?
— Не искаше кафе. А и какво трябваше да направя с него? Реших, че вие сте наясно.
— Той какво каза? Кой беше?
— Не каза много.
— Как избяга?
— Отиде до тоалетна и така и не се върна. Как мога да знам?
Уинд издаде гърлен звук и пое надолу към мазето на Литън. Литън и Анджела го последваха.
— Какви са тези боклуци? — попита Уинд, докато разглеждаше покритите с прах вехтории и надничаше презрително през ръждясалата желязна конструкция до стената, покрита със стари консервени кутии и фолио.
— Казва се „Моментум“ — заяви Анджела. — Това е скулптура, мое дело е. Гордея се с нея. Представлява преоценка на традиционните нрави и е метаморфоза, причинена от непрестанното въздействие на консуматорското…
— Какво?
— В действителност е просто викторианска желязна пергола. Дори май е френска, а не наистина викторианска. Изящно изделие от края на деветнайсети век, ако предпочиташ, макар да не мога прецизно да определя възрастта му. Поставя се в градината и върху него се отглеждат рози. Все се каня да го отнеса обратно във Франция. Но някак…
Тя не довърши. Уинд и без това не го беше грижа. Интересуваше го единствено кой е бил онзи мъж. Как беше избягал. Какво означаваше това. Не откри отговор на тези въпроси в мрачното и влажно мазе.
— Кой беше той, Хенри? — попита Уинд. — Защо си се интересувал от него?
— Наблюдаваше къщата. Помислих си, че не е зле да бъде проверен.
— Какво имаш предвид с това, че е наблюдавал?
— Каквото и повечето хора. Първия път беше застанал по средата на алеята ми и зяпаше с отворена уста. После се разхождаше нагоре-надолу по улицата. Друг път стоеше от другата страна на пътя. Опитваше се да изглежда равнодушен, но не се справяше особено добре. Последният път беше вчера. Показах го на полицая, който дойде заради изчезналото момиче.
— Какво изчезнало момиче?
— Не е изчезнала — отвърна кратко Литън.
— Нищо, за което да се безпокоиш — добави Анджела.
— Може ли да не се отклоняваме от темата, моля? — попита Уинд. — Щом е бил руснак, трябва да са разбрали, че Волков е тук — той пое дълбоко дъх. — Това сочи, че Волков е истинската причина, разбира се. Защо го пусна да се измъкне?
— Не съм го пуснала — отвърна натъртено Анджела. — Отиде до тоалетната.
* * *
— Това беше вълнуващо — заяви Анджела, щом Сам най-сетне се отказа и в къщата останаха само тя и Литън. — Сам Уинд смутен. Никога досега не съм виждала подобно нещо. Между другото, съжалявам, ако съм сбъркала с нещо.
Литън беше на телефона и не ѝ обръщаше никакво внимание.
— О, така мисля, Портмур — каза той. — Волков каза, че има нужната информация за идентифицирането на човека, когото търсиш. Не, още не е споделил. Тръгнаха преди час. Ще го заведат на обичайното място… Там е, нали…
— Не, нямаш вина — увери той Анджела, щом затвори телефона. — Нямаше как да знаеш. Може би си спомняш, че Сам постоянно се тревожи да не изглежда лош. По правило предателят изглежда лош. Всъщност ако американците чуят за това, ще се смеят. За мен няма значение, но Сам ще се щура наоколо през следващите няколко дни и ще се чуди върху кого да хвърли вината. Толкова отчаяно се стреми към висока длъжност, а това може да съсипе шансовете му.
— Ох, момчета — въздъхна Анджела. — Май никога не пораствате, нали?
— Явно не. Предвид обстоятелствата, мисля, че чаша уиски е добра идея.
Той донесе две чаши, духна ги, за да се увери, че не са прашни и наля щедро количество във всяка от тях, преди да се настани в старото си кресло.