— Този мъж наистина ли не каза нищо интересно? — попита той Анджела, която се беше върнала на канапето. — Има ли име, между другото?
— Каза, че било Александър Чън.
— Китаец?
— Не и според вида му. Може и да има нещо. Съвсем малко, все пак. Беше изключително нервен — допълни тя. — Повечето от нещата, които каза, биха ти се видели като безсмислици. Между другото, някога споменавал ли си ме в статия, която си писал преди година или две?
Литън примигна объркано. Понякога ѝ беше трудно да се придържа към темата, но това беше странно дори според нейните стандарти.
— Статия за „Както ви харесва“. Струва ми се, че ти благодарих за помощта. Имам предвид превода. Може ли да не се отклоняваме?
— Този човек я спомена като доказателство, че се интересува от работата ти. Събирал кураж да ти зададе въпроси за „Почерка на Дявола“. Знаеш ли какво е имал предвид?
— Предполагам, че е визирал малка статия, който публикувах миналата година. Темата беше ръкопис, купен от един от предците ми. Бях убеден, че абсолютно никой не я е чел, предвид липсата на какъвто и да било отзвук. Беше нещо съвсем дребно.
— Какво представлява?
— „Почерка на Дявола“? Нещо, изписано с неразбираеми символи, които хората през осемнайсети век са мислели за дело на Дявола. Моята теория беше, че е по-скоро лош фалшификат.
— Къде се намира сега?
— В Тъдмор; величественото име на семейното имение. В действителност е почти съборетина, но пралеля ми все още живее там. Не спирам да се тревожа какво ще се случи, щом старото момиче умре. Сигурен съм, че съм споменавал за това и преди.
— Кой го е купил?
— Смея да кажа, че изглеждаш изключително заинтригувана. Бил е придобит от Чарлс Литън, основоположникът на рода ни. Бил е единственият, движен от някаква амбиция, и май е изразходил семейния запас от нея за следващите три века. Никога ли не съм ти показвал портрета му?
Анджела поклати глава.
— Ела да го видиш, ако искаш. В спалнята за гости е. Никой друг не го пожела.
* * *
Последвах го на горния етаж до спартанската задна спалня. Поочукано месингово легло, нощно шкафче, голи подове и тънки мръсни завеси, които не можеха да спрат нито светлината, нито студа. Никога не можах да разбера защо англичаните не се откажат от навика си за неудобство. Мисля, че е свързано с училището.
Все още бях в шок. Внезапно да чуя гласа на Ханслип от устата на Чън определено беше страховито. Самото послание също беше страховито. Защо би си помислил, че това ще ме засегне? Знаех кого има предвид, разбира се. Не се бях замисляла за дъщеря си дори и за миг, докато не видях Грейндж и той не събуди спомена, а сега и това. Познавах Ханслип добре. Не би си направил труда да ми прати подобно съобщение, ако не беше напълно сигурен, че ще постигне нужния ефект. Е, каква реакция се очакваше от мен? Реагирах ли? Знаех само, че съм безкрайно неспокойна от ситуацията.
На всичкото отгоре, ето че той стоеше пред мен; човекът, отговорен до някаква степен за това, макар и доста променен в сравнение с мъжа, когото си спомнях. Нямаше съмнение, щом успях да се абстрахирам от напудрената перука и глупавите дрехи. Това беше Лушън Грейндж на около седемдесетгодишна възраст. Хенри беше негов потомък, а не прародител. Никога не бях обмисляла тази възможност. Дори и така останах леко скептична, докато не проучих портрета по-внимателно.
— Не е много добър, нали? — заговори Хенри, надничайки зад рамото ми. — Не го пазя заради художествената му стойност. Всъщност и аз не знам защо го пазя.
Отговори на въпросите ми с известна изненада, че изобщо се интересувам. Този Чарлс, обясни той, бил истински глава на семейството. Настоявал децата му да имат сериозно образование (и момичетата, също като момчетата) и имал изключително напредничави възгледи по отношение на религия и политика. „Жена без мозък е като сандвич без плънка“, заявил той на един от кандидатите за женитба. Това се оказа следа, когато проверих етимологията на думата „сандвич“. Освен това бил също и изключително дълголетен, това беше друга следа. Надживял децата си, две съпруги и част от внуците си и най-после починал през 1753 година, на сто и седем годишна възраст, след като бил прегазен от кон с карета на Пикадили.
След това преживях още по-голяма изненада. Картината беше стандартен за осемнайсети век портрет, ужасно стилизиран и от тези, при които често пъти на модела е придаван твърде сериозен и образован вид. Седеше в стол и гледаше изучаващо лист хартия — което целеше да прикрие факта, че беше направил състояние като предприемач чрез строене на бързо ликвидни паянтови сгради в бързо разрастващия се Лондон. Огледах внимателно текста върху хартията и притаих дъх.