— Хенри — извиках. — Какво е това?
— Qui moderatur tempus intelligit omnia. Семейното мото. По-безсмислено е, отколкото повечето хора си мислят. Никой няма и най-малка представа какво означава.
— Какво означава?
Латинският беше сред малкото езици, които не бях взела със себе си. Не предполагах, че ще ми бъде нужен. Разпознах единствено третата дума.
— „Този, който контролира времето, разбира всичко.“
— Боже — възкликнах аз.
— Подозирам, че е имал слабост към метафизичната поезия. Веднъж се опитах да открия произхода му. Трябва да е препратка към някой класически автор, но така и не успях да го проследя.
Внимателно се взирах в Лушън, докато Хенри се потътри надолу по стълбите.
— Е, това усложнява нещата, нали?
* * *
Сам Уинд се върна с друг човек, точно толкова анонимен, колкото натрапчив беше Уинд по-късно същата вечер.
— Хенри — каза той, щом влязоха направо в кабинета му и си наляха още от уискито му, а после и двамата се настаниха на канапето.
— Заповядайте. Искате ли питие?
Денят на Литън не беше минал леко. Тъкмо беше изпратил Анджела и копнееше за малко спокойствие.
— Боя се, че не. Волков е в болница.
— Моля? Какво му се е случило?
— Някой стреля по него. Водехме го към обичайното място близо до Йеовил. Ванът взе завоя точно преди селото, помниш колко опасен е той, така че доста намали. И — бум. Един изстрел.
— Зле ли е ранен?
— Ще оживее. На косъм. Уцели го в гърдите, но шофьорът — с похвален апломб трябва да кажа — го дръпна на земята и настъпи газта. В противен случай, сигурен съм, че щеше да има и друг изстрел.
Литън потъна в мълчание. Лоша работа. Неочаквано. Не биваше да се случва така. Той внимателно се загледа в изражението на Уинд. Досега всичко беше почти на игра. Всъщност никога не си беше мислил…
— Къде е той сега?
— Откараха го във военната болница в Сейлсбъри Плейн. Охранява го половин танков взвод, така че би трябвало да е в безопасност.
— Горкият приятел! Трябваше да се погрижим по-добре за него. Ами нападателят?
— Не открихме дори гилза.
— Някой, който е знаел какво прави.
— Да. Проблемът е там, че…
— Проблемът е там, че някой е искал да го застреля. Някой, който е знаел, че ще бъде във ван, на който ще се наложи да намали на завоя. Това ли ми казваш, Сам?
— Да.
— Бих искал да задам няколко въпроса, ако не възразявате.
Това беше другият мъж, тъмнокос, сериозен и леко нервен.
— Кой сте вие?
— Извини придружителя ми — обади се Уинд. — Има си име. Като на някое графство беше. Дорсет? Девън? Внимавай какво му казваш все пак — Уинд дразнеше с престорената си конспиративност. — Виждал съм го да си води записки, когато си мисли, че никой няма да забележи. Вероятно ще се окажеш герой в трилър някой ден.
— Много интригуващо, но защо е тук?
— О! Той е младши дипломат, временно назначен в новия ни отдел по контраразузнаване. Само временно. Извеждам го на разходка от време на време, за да не се побърка от досада. Сега. Този мъж. Тази сутрин. Мъжът, който никога не е съществувал.
— С Анджела решихме, че вероятно е чуждестранен преподавател. Казал ѝ, че се интересува от труден за дешифриране ръкопис, собственост на семейството ми.
— Силно се съмнявам в това. Доказателствата на полицията са доста очевидни. Чужденец е, разбира се, но няма паспорт, нито данни как е влязъл в страната. Свободно е говорел руски. Познавал е Анджела Миърсън и е искал да те намери.
— Явно тя не го познава.
— Така казва тя. Колко добре я познаваш в действителност?
— Анджела? Толкова добре, колкото познавам и всеки друг.
— Кои са родителите ѝ?
— Нямам представа. Никога не ги е споменавала.
— Каква е нейната националност? По рождение?
— Английска? Френска?
— Именно. Кога се запозна с нея?
— През 1939 година. Във Франция.
— А, да. Близо до границата с Испания, която по онова време гъмжеше от републиканци, подпомагани от Съветския съюз. След това благодарение на теб тя пристигна в Англия и започна работа с нас.
— Само като преводач. Справяше се блестящо. Много добре знаеш, че е така.
— Да. Непогрешима. Дори забележителна.
— Какво имаш предвид?
— Спомням си един разговор с нея. Бях унил заради войната. Тя не се развълнува особено и каза, че след Пърл Харбър всичко ще бъде наред.
— И беше права.
— Беше. Само че разговорът се проведе три месеца по-рано.
— Кой знаеше за Волков, доктор Литън? — отново се намеси притеснителният човек. Много любезно. Вероятно минаваше през някакъв обучителен курс. — Казахте ли на Анджела Миърсън, че той ще дойде?