Не използвах допълнителните подобрения твърде често; емоционалният шок след това беше твърде голям. Вместо това се дистанцирах от тази своя страна и не обръщах внимание на факта, че имам дете. Какво от това? Беше естествената ми реакция, като се замислех по този въпрос. След като бях живяла повече от две десетилетия в свят, където чувствата бяха позволени, някак се промених; отношението ми към Роузи беше далеч по-емоционално и придружено с по-силна привързаност, отколкото съществуването ѝ предполагаше. Държах се покровителствено с нея и за пръв път изпитах подобно усещане. За моя изненада беше доста приятно.
Сега се налагаше да отключа тази неизползвана част от способностите си докрай и щях да получа шанс да разбера усложненията, които сега ме озадачаваха. Подготвих се старателно, извиках всичката информация, която бях натрупала, за да разбера с какво си имам работа. След това прибавих и нея към изчисленията.
* * *
Едно от нещата, за които осъзнах, че мисля, беше паниката на Уинд. Това доведе до момент, в който обикновено съвпадение може да се окаже сериозен фактор в развитието на събитията. Ако Чън не се беше появил точно тогава…
Което ме върна към притеснението ми. Защо се беше появил точно тогава? Защо точно в този момент? Защо не предния или следващия ден например? Дали беше чиста случайност или се градеше на план, който все още не виждах? Шекспир, разбирате ли, интерпретиран от Хенри Литън. Колкото по-голямо е съвпадението, толкова по-голямо е значението на скрити причини.
Притеснението ми беше, че се намирах тук от доста години и по всяка вероятност щях да остана още близо седемдесет. А Чън се появява точно в момента, в който тестовете ми излизат от контрол. Честно казано, нямаше абсолютно никаква вероятност той или някой друг да е знаел за това. Затова основният ми въпрос беше: дали фактът, че тестовете излязоха от контрол, беше причина той да се появи? Дали пристигането му беше причина Розалинд да влезе в мазето на Хенри и да предизвика бурното развитие на Антеруолд? Или беше станало обратното? Или пък имаше и друг фактор, който за момента ми убягваше? Беше ли съвпадение, че днес за пръв път чух за прародителя на Хенри и видях неговия портрет, а той ми напомни за момичето, на което бях дала живот? Имах чувството, че ако успея да разбера едно от тези неща, ще разгадая и останалите.
Трябваше да поработя върху машината си и имах нужда от помощ. Съществуваше само един човек, който можеше да ми я осигури, затова с известно колебание отидох до дома на Роузи и потропах на вратата. Подозирах, че ще е затворена в стаята си в немилост или нещо от сорта. Със сигурност киселото изражение на майка ѝ, когато оставих Роузи предния ден, не ме изпълни с очаквания за особено веселие в дома на Уилсън. От друга страна това обясняваше защо момичето намира Антеруолд за толкова впечатляващ.
41.
Антрос беше готов да убие сърната, която търпеливо преследваше повече от час. Беше спряла да пийне от тесния поток и му се удаваше шанс за чист изстрел. Беше на по-малко от петдесетина метра, лесна мишена, нямаше начин да я изпусне. Стрелата беше на място и той бавно опъна тетивата, докато почувства стрелата до ухото си. Прицели се много внимателно, притаи дъх — и загледа безпомощно как сърната тръгна, побягна, зави и се скри в храстите, разтревожена от смразяващ кръвта вик, отекнал в гората.
Той проклинаше отново и отново. Отчаянието и ужасът в писъка уплашиха колкото него, толкова и сърната. Дори вероятно него повече, тъй като беше наясно, че това е човешки глас. Той скочи на крака — коляното го заболя от дългото подпиране на земята — и отново се ослуша. Бързо, но предпазливо затича по посока на звука. Стискаше здраво лъка, а стрелата все още беше на мястото си. Можеше да му потрябва.
Не забеляза нищо опасно. Насред мръсотията видя фигура, дребно момче, седнало превито на земята. Ранено? Не изглеждаше да е така, но хлипането подсказваше, че е разстроено.
Антрос не бързаше. Беше живял достатъчно дълго в гората, че да е предпазлив. Момчето не умираше. Антрос се снижи зад един храст и загледа. Не видя капан, нито някой друг. Наблизо беше Горичката, но никой не би се осмелил да се крие там. Нямаше съмнителни звуци, нито движение, което да го държи нащрек.
Изправи се и заобиколи, така че да стигне до момчето откъм гърба му; не изглеждаше опасно, но в гората бяха умирали хора заради липса на внимание. Щом приближи на няколко метра от него, той отново опъна тетивата и прицели стрелата право в гърба на момчето, а след това го стресна.