— Кой си ти?
Момчето вдигна глава и Антрос видя бледото му лице и сълзите, стичащи се по бузите му. Отдъхна си и отпусна тетивата на лъка си.
— Какво става с теб, млади приятелю — попита той. — Да не би да видя дух?
Момчето дълго го гледа, а устните му трепереха.
— Как се казваш? — попита кротко той. — Не се бой.
— Казвам се… казвам се Ганимед.
— Защо си толкова уплашен? Изгуби ли се? Къде са родителите ти, близките ти?
— Не знам. Сам съм тук. Отидох сред онези дървета и… и…
— Бил си в Горичката? Защо? За какво? Не знаеш ли какво има там?
— Не. Но е ужасно. Ужасно.
— Крайно опасна и неразумна постъпка. Нападнаха ли те?
— Там няма хора.
— Нямах предвид хора. Изправи се. Нека те огледам.
Антрос започна да го оглежда, да наднича в очите и ушите му, а после отстъпи крачка назад.
— Виждаш ми се добре — заяви. — Кой си ти? Откъде си?
Поклащане на глава.
— Моля ви, не ми задавайте въпроси. Моля ви.
Антрос почувства сърцето му да омеква, но не допусна да си проличи. Трябваше да се зададат много въпроси, преди момчето да получи съчувствие. Вместо това каза навъсено:
— Тогава по-добре ела с мен.
— Не. Не мога.
— Трябва. Трябва да се махнеш оттук. Опасно е за теб. Трябва да тръгваме. Хайде, момче. Направи каквото ти се казва.
— Със сигурност ще откажа.
Той се втренчи в него.
— Тогава направи каквото те моля.
Момчето се предаде.
— Е, добре.
* * *
Розалинд се чувстваше объркана, докато вървеше до младия мъж, който я беше спасил и беше поел контрол над ситуацията. Какво трябваше да направи? Нямаше представа кой е, нито какво иска. Беше съвсем сама на този свят и нямаше никаква защита. Можеше да откаже да тръгне с него, но не ѝ се искаше да рискува, като го провокира, в случай че не е така доброжелателен, както изглеждаше по тона му. Бяха я предупреждавали в училище за странни мъже. Честно казано нищо не ѝ бяха казвали за броденето сред пуста гора с въоръжен с лък и стрели мъж, но беше сигурна, че смисълът е същият. Ако се намираше в опасност, не искаше Алиена също да бъде заловена. Розалинд беше сигурна, че може сама да намери обратния път до овчарската колиба. Поне се надяваше, че е така.
Мислите ѝ се отнесоха към момента, в който така лекомислено беше навлязла в центъра на онази горичка от дъбове. Моментът, в който беше вдигнала глава и беше осъзнала какво всъщност представляват формите, полускрити от мрака, потънали в листата и каква е сладникавата миризма.
Беше пълно с трупове, полуизядени и гниещи, разкъсани от птиците и животните, разложени, влажни, покрити с ята мухи и други насекоми. Бяха десетки, ако не и стотици, разпръснати по земята. Преди да побегне, погледът ѝ се спря на трупа на малко дете, още почти бебе. Кожата му беше зелена, плътта му изядена, а през едното му око бяха изникнали гъби. След това я погълна и миризмата, сладка и не неприятна, докато не разбра всъщност каква е; звуците, невинните горски звуци, докато не осъзна защо са толкова силни и настойчиви.
Тя се срина на земята и изпадна в конвулсии. Повърна обилно цялата си закуска, всичко в стомаха си, освободи се докрай, а образите и звуците се загнездиха в мозъка ѝ. Притисна стомаха си и избълва повторно, а след това и трети път.
Беше се задъхала, изтощена от неволното усилие, усещаше тръпки по гърба и главата си, изпотени от напрежение, неприятния вкус в устата си, който поне беше по-добър от спомените ѝ. Търкулна се на тревата и затвори очи, усещаше топлото обедно слънце по тялото си. Дори и така, все още трепереше, изпаднала в шок и стрес.
Придружителят ѝ не спря, докато не стигнаха отдалечена група дървета и се увери, че са сами, а след това седна близо до нея. Щом тялото ѝ се успокои и тя отвори очи, той ѝ подаде плоска манерка с вода.
— Изплакни си устата няколко пъти; оправи си вкуса. Ако у теб са останали духове, трябва да се постараеш да се освободиш от тях.
Тя направи каквото ѝ беше казано, а след това попи потта от челото си с ръкава на горната си дреха.
— Благодаря — каза му.
— Лесно те пуснаха. Явно намеренията ти не са били лоши.
— Кой ме е пуснал?
— Духовете. Не биваше да ходиш там. Не е за живи хора. Било е натрапване. Имаш късмет, че не те обладаха или не се побърка.
Розалинд си издуха носа.
— Струва ми се, че не е нужно. И без друго не съм с всичкия си. Какво е това място все пак?
— Наистина ли не знаеш…?
— Не! — кресна тя. — Наистина не знам. Не знам. Не можеш ли просто да отговориш на директен въпрос?
Антрос отстъпи изненадан, особено заради факта, че вместо да съжали, тя го гледаше предизвикателно, сякаш си е позволил да я порицава.