— Всъщност — каза той, — да.
— Какво да?
— Да, мога да отговоря на директен въпрос. Това е място на мъртвите. Поне едно от тях. За хората от Уилдън. Когато някой умре, тялото му се оставя там, за да бъде върнато на гората. Това е свещено място, защитено от духовете. Живите не влизат там без основателна причина. Ти прекрачи границата и затова духовете влязоха в теб и те разболяха. Надявам се намеренията им да се изчерпват с това.
— Това беше адреналин.
— Не ги назоваваме с имена — отговори той. — За нас те са просто духовете на гората.
Розалинд въздъхна.
— Както кажеш.
— Трябва ти пречистване. Ще те отведа при Памархон. Той ще знае какво да прави.
— Памархон? — учуди се тя и рязко вдигна поглед към него.
— Не се бой. Той не е такъв, какъвто го описват. Настоявам да дойдеш с мен.
— О — промълви тя, а настроението ѝ рязко се промени. — Щом настояваш.
Антрос отново беше сварен неподготвен. Беше очаквал да му се наложи да води момчето насила.
— Добре. Насам, моля.
* * *
Вървяха около час — а може да са били и десет минути; тя не обръщаше внимание. След малко чу гласове в далечината. До носа ѝ достигна мирис на пушек, а след това и аромат на готвена храна. Чу смях — добър знак. Веселите хора не прибягваха до грубост.
Беше лагер, но изглеждаше доста различно от тези, които беше виждала. Не че някога беше лагерувала. Родителите ѝ не си падаха по такива неща. Обичаше родителите си, наистина. Но те не разбираха какво е да си млад. Всъщност Розалинд подозираше, че никога не са били млади. И все пак беше наясно как изглежда един лагер — еднакви кафяви или сиви палатки, лагерен огън и друга конструкция вместо тоалетна. Спретнати редове. Въже с пране.
Тук не беше така. Като начало беше хаотично, колибите бяха във всички посоки. Ако изобщо можеха да се нарекат колиби. Бяха направени от най-различни материали. Имаше такива, изградени от клони, покрити с пръст и трева. Имаше големи, имаше и малки. Някои издигнати направо върху земята, а други — окопани в нещо като канавки. Имаше и такива, които дори бяха изградени от камък, издигаха се високо и бяха поставени върху трупи. Наоколо също цареше безредие. Деца тичаха и пищяха, криеха се сред възрастните и отново се показваха, играеха си и се гонеха. Жени кръстосваха наоколо с кани с вода или миеха косите си. В далечината мъже тренираха бой с мечове, а други цепеха дърва. Навсякъде хората си говореха високо и весело, а край тях се разхождаха крави, овце, пилета и също толкова на брой котки и кучета, които не им обръщаха никакво внимание.
Тя се огледа и спря със зяпнала уста. В пълно изумление гледаше Джей, който стоеше на около двайсетина метра от нея и разговаряше с някаква жена, седнала с кръстосани крака на земята, белеше картофи и ги хвърляше в метална тенджера до себе си. Канеше се да иде и да го поздрави, но в този момент Антрос се върна и я хвана за ръката под лакътя.
— Пленници — процеди той. — Не ги приближавай.
42.
Когато Чън премина през желязната конструкция в мазето в света от другата страна, не може да се каже, че времето спря; беше наясно, че е преминал, просто не знаеше какво означава. Вече не знаеше каквото и да било относно себе си или обкръжението си; беше гладен, но нямаше идея как да се нахрани; беше жаден, но му отне дни, докато му хрумне, че трябва да пие. Пълзеше в делириум без лични характеристики, спомени или усещане за собственото си същество. Препъваше се, падаше, често се озоваваше в някоя локва или гъсталак, затова кожата му беше издраскана и разкървавена, а дрехите му — раздрани и мръсни.
Чу гласове да мърморят, но не разбираше какво казват. Усети как го вдигат и го стоварват в каруца. Взираше се нагоре в синьото небе, докато каруцата се клатушкаше, без да знае къде отива, нито защо. Редно беше да се страхува, но не можеше да почувства дори и това.
Отведоха го някъде, поставиха го да легне. Някой махна дрехите му и го изкъпа. Нахраниха го с някакъв бульон; погрижиха се за него. Той спа дни наред. Докато спеше, спомените му отново се върнаха, но само частично. Сега имаше само объркани безсмислени фрагменти.
* * *
След много време Чън осъзна колко тежко е увреждането. Ефектът, даде си сметка той, се беше натрупал, объркване след объркването. Единственото, което можеше да направи — а и то му струваше огромни усилия, — беше да изключи висшите функции на мозъка си, онези, захранвани от различни импланти, и да действа повече според природните дадености — отгатване, памет и интуиция. Беше отчайващо трудно.