Това беше Антеруолд, беше създаден от Анджела и щом започна да се осъзнава и да го наблюдава, трябваше да признае, че постижението ѝ беше наистина впечатляващо. Не за пръв път беше поразен от способностите ѝ. Всяко листо, клонче и насекомо бяха съвършени. Климатът и растителността си съответстваха, растителността на дивия живот, дивият живот на обществото, което беше възникнало в него. Не му харесваше това примитивно и мръсно място с първобитните удоволствия, липсата на движение и безразличието към всичко, но не можеше да отрече, че функционираше.
Нямаше друг избор, освен да остане с хората, които го бяха открили. Дадоха му име — Жаки; нарекоха го така, защото очевидно им напомняше на героя от някаква история. Те, не той, решиха, че е отшелник. От него се очакваше да говори безсмислици, а те бяха готови да интерпретират обърканото му бърборене като мъдрост. Хората започнаха да му задават въпроси и да кимат разбиращо на безсмислените му отговори. От време на време виждаше някоя очевидна глупост и не можеше да се въздържи. Набързо установяваше връзка със спомените си, за да постави диагноза за някое заболяване и да провери как се лекува. Плащаше си за това със силни главоболия, но и тази негова слабост се възприемаше едва ли не като нещо свято. Други го питаха за съвет: трябва ли да се оженят? Ще бъдат ли здрави децата им? Той винаги им отвръщаше с въпрос: какво искаш ти? Това му спечели репутация на мъдрец, каквато не заслужаваше, и мило отношение, към каквото не се стремеше. Искаше да го оставят на мира, затова се премести в изоставена овчарска колиба извън селото, където да живее необезпокояван. И все пак те продължиха да идват и да му задават въпроси, а в отплата го хранеха и се грижеха за него. Той осъзна бавно какъв късметлия е. Беше му позволено да се държи странно; очакваха го от него. Нямаше да умре от глад, нито да попадне в затвора.
Но трябваше да избяга; минаха седмици, преди да успее да възстанови последния си разговор с Анджела и да осъзнае, че шансът му за завръщане отдавна е отминал. Тя му беше дала шест дни. Беше ги пропуснал. Не знаеше къде беше пристигнал, така че не можеше дори да се върне там с надежда, че светлината ще се появи.
Единственият му шанс беше аварийно завръщане. Петият ден от петата година в Уилдън. Какво означаваше това, за бога? Местните бяха чували за Уилдън, но не и какво означават инструкциите ѝ. Щом този момент отминеше, Анджела щеше да се опита да изключи цялата система. На теория не можеше да се получи, ако онова момиче все още е там, но я познаваше достатъчно добре, за да не я подценява. Може би щеше да открие начин. Той не искаше да бъде тук, ако това се случи.
* * *
Чън се натъкна на учения Итъран, след като беше прекарал три месеца там. Беше си тръгнал от селото Хук, което го беше осиновило като техен талисман и беше тръгнал да се скита, за да се опита да разбере какво представлява Антеруолд. Беше срещнал Итъран, когато спря в една крайпътна странноприемница и помоли да го приютят през нощта. Ученият видя как собственикът поклати глава в отрицание.
— Няма стая — беше казал той. — Съжалявам.
— Може ли да помоля да размислите? — беше се намесил ученият. — Изглежда има нужда от почивка.
Любезността го стопли и той отговори на последвалите въпроси. Откъде си? Защо си отшелник? Не приличаше на никого от тия, които Чън беше срещал до този момент на това статично и непроменящо се място. У него проблясваше независимост, която знаеше, че трябва да проучи. Скоро той беше този, който задаваше въпросите, настояваше, за да провери дали защитата на Анджела ще устои. Можеше ли Итъран да започне да се променя, да мисли, да му хрумват нови идеи?
Потърси отговори и откри, че човекът е тревожно отзивчив. Беше слаб като върлина, имаше дълги ръце и пръсти и методично потъркваше брадичката си, докато слушаше. Но в очите му проблясваше интерес; смееше се радостно, щом не можеше да отговори на нещо. Изглежда познанството му беше приятно.
Итъран дори го потърси, щом той се върна в Хук. Чън умишлено опита да го провокира, за да провери колко далеч ще стигне. Но дори и когато срещаше безразличието му, дори когато Чън успяваше да го прави на глупак, Итъран му отвръщаше със свои въпроси и даваше несигурни и объркани отговори.
Беше изключително странно преживяване; Итъран беше образован и интелигентен, но имаше много неща, които просто не можеше да разбере, както далтонист не би разбрал обясненията за синьото на небето. Какво се беше случило, че да бъдат изпратени всички хора в изгнание, което за хората в Антеруолд беше началото на времето? Първата реакция беше озадачение, а след това осъзнаване, че този въпрос никога не им беше хрумвал.