След малко той отново отиде при камерхера.
— Не трябваше ли вече да са тук?
— Сигурен съм, че има някакво обяснение. Не се тревожете.
— Аз — не, но вие се тревожите. Виждам го в изражението ви.
— Не, не. Това не е ли…?
Но не беше; просто порив на вятъра разклати шубраците.
Минутите минаваха. След като нищо не се случи, Хенари попита отново:
— Ами сега?
— На теория или на практика?
— И двете.
— На практика продължаваме да чакаме, докато тя не се появи. На теория… ами, всъщност това е малко по-сериозно.
— Как така?
— Церемонията включва липсата на владетел. Лейди Катрин пристига, а аз питам дали желае да приеме поста. Тя декларира съгласието си. Аз питам дали някой е готов да я предизвика. Тук се очаква мълчание. След това обявявам, че тя е господар и господарка на Уилдън по свое съгласие. Ако не се появи, тогава най-късно до полунощ трябва да задам въпроса. Ако никой не отговори, трябва да закрием церемонията с най-близкия в семейството по кръвна линия, трябва да го поканя да се представи.
— О, каква глупост. При всички положения тя ще се появи. Сигурен съм. Дори и да не го направи, тя пак е следваща в семейството.
— Не е. Трябва да е най-близкият по кръвна линия на починалия съпруг. Тя няма кръвна връзка. Стана владетел преди пет години заради изключителни обстоятелства. Най-близкият кръвен роднина е Гонтал, както ви е известно, но вие отказахте от негово име, когато Теналд почина. Ако този път приеме, той ще стане приемник, а не тя. След съвсем кратко време трябва да обявим това публично.
* * *
Понякога, когато се боиш от най-лошото, то идва. До полунощ нито лейди Катрин, нито Джей се появиха и камерхерът — който действаше необичайно спокойно, — премина през предначертаната процедура без никаква емоция и извърши онова, което заяви че трябва да бъде сторено. Обяви мястото на владетеля за свободно и обясни, че то ще бъде заето от следващия член по семейна линия от Уилдън. Новият господар, изрече той с висок глас, в който се усещаше съвсем леко треперене, бил Гонтал, учен от Осенфуд, стига той да приеме. Изложи как той трябва да се представи; да оповести намеренията си; и владението, още с пристигането му, да го обяви за владетел.
Хенари не можа да спи. Събитията се бяха развили толкова бързо и така катастрофално, че не можеше да ги възприеме докрай. Бедствието щеше да разтърси целия Антеруолд. Ако Осенфуд поемеше властта над Уилдън, щеше да се превърне в господстваща сила в страната. Колкото и странно да беше, Хенари харесваше Гонтал. Но само когато не притежаваше власт, когато се жалваше от периферията и се оплакваше от мързела на всички. Когато получеше възможността да промени с нещо това, от което се оплакваше, вероятно нямаше да е особено приятен колега.
Трябваше да има и друг начин. Всичко, което се случи, следваше сценария, прочитане на закона така, както беше написан. Беше сигурен в това. Но законите предлагаха и вратички, изключения, различни интерпретации. Трябваше да открие някоя, и то бързо. Трябваше да спечели малко време на Катрин.
Търси в продължение на много часове. Преди изгрев сънят така и не го беше споходил, той седеше на мястото си, от време на време отиваше до някоя от кутиите, подредени на редове по стените, вземаше книга или свитък с прецеденти или обичаи и се опитваше да открие нещо в дългата история на Уилдън, което можеше да послужи. Работеше по начина, по който го беше правил винаги — с дисциплина, култивирана през годините. Единствената разлика този път беше, че концентрацията му беше абсолютна. Нищо не прекъсваше подхода на съзнанието към проблема му.
Но дори и той не можеше да заглуши природните потребности. До ранния следобед беше гладен и жаден.
Стана и отиде за малко хляб и вода; тъкмо си хапваше, когато чу шум в двора, който представляваше лицето на Уилдън пред света, там, където като протегнати ръце постройките насочваха новодошлите към главния вход и усилваха многократно звука от ехото между стените.
Хенари се приближи до прозореца. В двора имаше голяма група войници и ездачи, наобиколили една-единствена карета. Грандиозна карета, от тези, които рядко биха могли да се видят; Хенари я разпозна. Вратата се отвори, а Гонтал слезе и се протегна. Беше пристигнал да вземе каквото му се полага с невероятна скорост.
По-важното беше как бе успял да го направи? Уилдън беше най-малко на два дни път от Осенфуд. Гонтал трябва да бе тръгнал с последователите си дълго преди вестта за изчезването на Катрин да е достигнала до него.