— Пътувах на юг, когато се натъкнах на един пратеник — обясни Гонтал пред Хенари, щом той му зададе въпроса. — Затова пристигнах направо тук.
— Има ли някаква нередност на юг, че пътуваш с такава охрана? Колко хора те придружават? Двайсет?
— Нали знаеш, говори се за противозаконна дейност в гората…
Той отиде да се съветва с камерхера, като остави Хенари тревожен и угрижен.
Но тревогата не върши работа, както гласеше поговорката. Скоро той се върна към заниманията си. Имаше време до полунощ, преди процесът да започне. Не беше много. Малко преди уречения час Хенари се надигна и пое надолу към двора за церемонията. Всичко беше готово. Камерхерът стоеше до вратата, през която щеше да влезе новият господар. В долния край на няколкото каменни стъпала, водещи до нея, се бяха събрали хората на Гонтал, вече подготвени. Беше чакал много години този момент и сега беше на ръба. Трябва да беше щастлив, помисли си Хенари, докато гледаше дебелия добродушен човек, осветен от фенерите. Не е нужно да изглеждаш опасен, за да бъдеш такъв, разбира се.
Тогава прозвуча камбана и малката група се събра нетърпеливо.
— Нека бъде известно на всички, че властта в Уилдън трябва да бъде поета за доброто на всички нас — обяви камерхерът с предварително заучена фраза. — Няма господар и това, което трябва да бъде направено, ще бъде направено. Само един човек е от семейството на Уилдън и само той ще бъде господар. Ако твърденията ми не отговарят на обичая, моля, кажете. Ако не отговарят на истината, кажете. Ако твърденията ми не отговарят на нуждата, кажете.
Последва пауза и сред зрителите се надигна нетърпелив шепот. Камерхерът се огледа, но нямаше шанса да започне със следващия етап от церемонията.
— Бих искал да посоча нещо — изрече Хенари със силен глас, който пазеше за най-заплашителните моменти от разказването на истории. — Ще отбележа, че не казвате истината. Не изпълнявате обичая и не изпълнявате нуждите на всички нас.
Настъпи тишина, абсолютна и породена от шок. Хенари едва мерна с периферното си зрение застиналото и гневно изражение на Гонтал. Каквото и да се случеше, току-що беше загърбил приятелство от разстояние, траяло с години.
— Не казвате истината, защото този човек тук не е най-близкият кръвен роднина. Не казвате истината, защото съществуват други прецеденти, които правят тази церемония несправедлива. Не казвате истината, защото атакувате чистотата на Историята и я омаловажавате заради изкушението от властта.
Последното беше най-шокиращо от всичките му твърдения, но Хенари знаеше, че е меко казано съществено. Трябваше да се спази законното родство. Не разполагаше с много. Но беше сигурен, че има достатъчно, че да разгроми камерхера за известно време.
— Щом този мъж не е най-близкият, кой тогава е?
Хенари направи пауза.
— Памархон, син на Айзенуор, син на Айзенуор. Осъден за убийство и избягал, но така и не е бил наказан, а следователно не е преотстъпвал правото си, нито е бил прокуден от семейството. Докато това се случи, той е законен престолонаследник, в случай че съветът не избере друг, както се случи преди пет години. Памархон е по-подходящ и не можете да посочите друг, който да има по-големи права над този пост. Ако го направите, ще извършите злодеяние. Ще навлечете позор на всички, ако пренебрегнете думите ми, тъй като аз говоря от името на учен от първи ранг и така отсъждам.
Няма връщане назад, помисли си Хенари.
* * *
Церемонията прерасна в хаос, а гневът на Гонтал щеше да бъде унищожителен, в случай че Хенари не беше по-високопоставен от него във всяко отношение и стига Гонтал да не беше съвършено наясно с това.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита той с леден тон, когато двамата учени се изправиха един срещу друг. — Правото ми е ясно и абсолютно. Не смей да поставяш предизвикателства. Аз съм истинският господар…
— Не си — заяви Хенари. — Случаят е ясен, а не твоите права. Цяла нощ преглеждах закона. Не би могъл да си стабилен и щеше да дадеш възможност за оспорване и недоволство.
— Как така? Та аз вече…
— Вече си направил проучване? На базата на съвсем нищожния шанс да се случи?
— Разбира се, че не. Като отдавна безспорен престолонаследник съм проучил своята позиция.
— Естествено. Сигурен съм, че четеш правилата добре. Но не вземаш под внимание настроенията. Хората. Живота.
— Какво общо има това? Не разбирам какво ми говориш.