— Трябва да предположим, че след като я няма, лейди Катрин…
— Катрин. Името ѝ е Катрин. Няма пост, следователно няма и титла.
— Трябва да предположим, че не е мъртва. А ти цитираш правила, които важат при смърт на владетеля. Още повече, двама души трябва да удостоверят, че е мъртва. Доколкото ми е известно, още никой не е бил изпратен да търси. Тя е харесвана и уважавана и ако използваш технически подробности, за да я отстраниш като владетел, ще си спечелиш всеобщо недоверие. Може и да не те е грижа, но би трябвало. Важно е. Второ, твърдението ми беше коректно. Докато не бъде прокуден от семейството, Памархон е престолонаследник. Не може да бъде отлъчен, ако не е произнесена присъда. Докато е жив и не е заловен, твърденията ти са неоснователни. Можеш да постъпиш като Катрин и да се надяваш да бъдеш избран от съвета. Но не можеш да се възползваш от правото си, нито от друга презумпция, която може да бъде оспорена.
— От теб, предполагам?
— От всеки, който реши да го направи. Имай търпение. Трябва да се кандидатираш за избиране, както всеки друг. Освен това, както вече казах, няма алтернатива. Помни, аз те превъзхождам. Моята дума е по-силна от твоята.
Физиономията на Гонтал изразяваше раздразнение, гняв, обърканост и пресметливост. Накрая той се усмихна мрачно.
— Е, учителю, Хенари, ти винаги си наоколо, за да направиш живота малко по-труден. Нека да бъде по твоему. Нека изпратим групи за издирване. Нека свикаме съвета. Нека направим всичко правилно, за да бъдеш доволен. Но имай предвид, че когато аз стана господар на Уилдън, както ще се случи, ще помня това. Съветът ще се проведе след два дни, тъй като трябва да е на петия ден от обявяване на позицията за свободна. Мога да почакам дотогава.
Петият ден, помисли си Хенари. А Катрин управляваше Уилдън от пет години.
44.
Щом Джак Мур си тръгна, Олдмантър, останал сам, взе да премисля малкото, което беше узнал. Определено беше твърде неприятно. Загубата на Анджела Миърсън беше огромна спънка. Познаваше я от повече от половин век, а я беше забелязал още когато беше млада. Видя изключителния ѝ потенциал, но съзря и липса на дисциплина. Беше се усъмнил дали ще може да измъкне най-доброто от нея, особено след като способностите ѝ бяха изкуствено засилени. Интервенцията, за която беше платил, подейства, но я направи дори още по-неконтролируема. Веднъж се беше опитал да я привлече, но тя категорично отблъсна предложението. Репутацията му се беше оказала недостатък.
Вместо това се местеше от второразредни към треторазредни организации, все предизвикваше полемики и си тръгваше, а веднъж дори напусна, преди още да се е появила, за да заеме поста си. Може и да беше гений, но повечето хора отдавна бяха стигнали до заключението, че никога няма да създаде нещо значимо, че ще остане сред тези, които са могли да постигнат нещо в науката.
Може и така да бе; но Олдмантър, чийто успех се дължеше най-вече на вниманието му към детайла, проследи променливия ѝ прогрес до момента, в който се озова в организацията на Ханслип. Жалък край все пак. Ханслип никога не беше показал, че е нещо повече от посредствен. Липсваха му умения, възгледи, устрем, за да постигне нещо повече от нищожна операция. Единствено суетата му беше огромна.
И все пак, някак беше позволил на Миърсън да разцъфне. Беше я оставил на мира и скоро до гигантската разузнавателна операция на Олдмантър достигна информация за плода на усилията ѝ. Работата по трансмисията на енергия, ранните ѝ експерименти. Теоретичната база. Така и не се добраха до подробности, но натрупаха достатъчно данни, за да са сигурни, че нещо наистина интересно се случва на остров Мъл. После самият Ханслип се беше свързал с тях и беше пояснил какво точно е направила Миърсън. Искаше партньорство и си въобразяваше, че притежаването на технологията се равнява на ресурсите на Олдмантър.
Трудно. Олдмантър нямаше партньори, нямаше и сътрудници. Дързостта на Ханслип заслужаваше жесток урок, за да му се напомни кой в действителност управлява света. Все някога щеше да му се наложи да предаде технологията. В замяна щеше да получи всичко, което е вложил, а то вероятно не беше много.
И все пак това, което му представи, беше изумително. Голяма част от науката в момента беше посветена на изцеждане на допълнителни ресурси, откриване на съществени подобрения и ефективност. Човечеството не можеше да достигне звездите. След няколко века усилия човешката изобретателност не беше стигнала доникъде. Пространството беше твърде голямо, а и никой не искаше да предприема пътуване, което пра-пра-пра-внуците му ще оценят като съмнителна награда срещу живот, прекаран върху мъртво парче скала на милиарди километри разстояние.