* * *
Щом му беше докладвано, че програмата на Анджела се приближава до фаза на тестване, Олдмантър беше започнал да търси начин да установи контрол над технологията, открита от нея, но за негова изненада това се оказа ненужно. На практика Ханслип сам дойде при него, правеше намеци и предложения, говореше за други заинтересовани страни, които също наддавали. Е, той го остави да вярва, че се справя гениално с преговорите, това щеше да го зарадва и да го направи по-отстъпчив. Важен беше единствено резултатът, а той бавно се наместваше в скута му. Присъства на безкрайни срещи, но най-после изгуби търпение и извика Лушън Грейндж.
— Върви на Мъл и вземи онова нещо, ако обичаш. Не мога да понасям повече приказките на онзи човек.
— Какво искате?
— Всичко. Целия институт. Така можем да крием от какво всъщност се интересуваме, докато не бъдем готови. Не искам Световният съвет да настоява да кажа как е било придобито. Искам да съм сигурен, че никой не е чувал нищо за него, докато не стане твърде късно да ме призовават. Има една жена на име Миърсън. Може да си я спомняш. Постарай се да си осигуриш услугите ѝ, без значение дали доброволно или не. Тя е жизнено важна. Запази екипа ѝ, отърви се от всички останали.
— Ами условията? Говорехте за делба петдесет на петдесет. Все още ли е така?
— Разбира се, че не. Ако можеш, не давай нищо на Ханслип; така ще се научи да не ми губи времето. Имаш информацията, която е необходима за достъп до компютрите; копирай съществената документация, поеми правната собственост и го изритай.
* * *
Това беше последният път, когато някой беше виждал Лушън Грейндж, ако не се брои кратко съобщение седмица по-късно, в което се казваше, че е събрал нужната информация и се връща на другия ден. Следващото, което беше известно на Олдмантър, беше, че в Северна Европа е имало мощен токов удар, който е причинил хаос. Сред последвалите гняв и объркване, никой не беше по-гневен и объркан от Ханслип, който с изненадваща скорост ядосано обяви, че настоява отговорните за това да бъдат заловени и наказани незабавно. Интересно. Олдмантър се опита да се свърже с Грейндж, за да провери какво става, но — нищо. Не отговори на съобщенията му, не можеше да бъде проследен, а щом Олдмантър прати запитване до института на Ханслип, му беше отговорено, че Грейндж си е тръгнал от остров Мъл и вече не е тяхна отговорност. След това приемането на обаждания беше преустановено.
Проследяващите устройства показваха, че Грейндж не е напускал острова, но в същото време нямаше доказателства, че е още там. Просто бяха спрели да функционират, което беше невъзможно. Нямаше логика и Олдмантър изпрати хора, които да държат острова под наблюдение. Те забелязаха Мур да заминава набързо на юг. Мур потвърди, че Анджела е изчезнала, а информацията е изгубена. Затова той го проследи и видя как Мур отива в Отстъплението. Не беше нужно кой знае какво разследване, за да разбере защо. Щеше да се свърже с детето на Анджела Миърсън, резултатът от подобренията, които Олдмантър беше направил по нея преди осемнайсет години.
Олдмантър имаше едва бегла представа какво означава това и все пак му беше достатъчно, за да разбере, че трябва да поеме управлението на ситуацията в свои ръце. Обяви Ханслип за заподозрян по случая с токовия удар, сериозно намекна, че той е в сътрудничество с терористи ренегати и настоя контролът над института да бъде предаден на него. Даде му три часа да се съобрази с исканията му и мобилизира войниците си, които беше разпръснал сред световната общност, за да изкоренят всяка възникнала опасност. Ами ако атаката над Северна Европа е била само първата вълна от атаки, беше попитал той колегите си от Съвета? Процесът започна преди още да е било повдигнато истинско обвинение.
В същото време следеше внимателно за Джак Мур като връзка между института и терористите. Беше разкрил чудовищен план за предателство и се беше зарекъл да накаже отговорните за това. Ако някой се беше съмнявал, че е добре Отстъплението да се помете, със сигурност това подло престъпление щеше да изтрие подобни колебания веднъж и завинаги.
45.
— Изглежда владенията на Уилдън ни заливат с излишък от хора. Открих още един нечакан гост, боя се — каза Антрос на Памархон, когато се върна в лагера, влачейки след себе си изгубеното момче.
— Още един? Кой е този път? — Памархон беше развълнуван.
Пристигането на затворниците и прострелването на един от тях му внушаваха усещането, че не държи положението толкова изкъсо, колкото трябваше. Ако не може да се довери на хората си, че изпълняват заповедите му и внимателно, и разумно…