Памархон се протегна и хвана ръката на момчето.
— В момента не мога. Всичко, което мога да направя сега, е това — каза той и се доближи. — Да я хвана за ръка и да се закълна в живота си, че всичко, което казвам, е истина, че по-скоро бих умрял, отколкото да я излъжа. Но ти добре ли си? Трепериш.
— Аз… студено ми е — промълви момчето, останало без дъх. — Просто захладня, това е всичко. Нощният въздух… сещаш се. Няма нищо друго, уверявам те.
— В такъв случай, настани се по-близо до огъня. Сега по-добре ли е?
— Много по-добре, благодаря — отвърна той и преглътна мъчително. — Защо не седнеш там, малко по-далеч… още малко по-далеч… и не ми разкажеш какво се случи?
Памархон се увери, че момчето е добре загърнато в одеялото и започна отново.
— Много добре. Ето цялата история, щом така искаш. Както споменах, чичо ми беше господар на Уилдън и се ожени за лейди Катрин малко преди неприятностите ми да започнат. Дотогава аз бях единственият наследник. Бях щастливо момче, обучавано от господаря на Кормел. Приключих учението си на шестнайсет години.
— На колко години си сега?
— На двайсет и четири.
— Двайсет и четири! Сериозна възраст. Всъщност лейди Розалинд е доста по-млада. Не смяташ ли, че е проблем?
— На колко години е?
— На петнайсет.
— Е, преминала е възрастта за омъжване. Ще бъде жалко да остане стара мома.
— А… И така, какво казваше?
— Умеех да чета и пиша, да яздя кон, да разговарям с много хора, да върша всичко, което е нужно. Бях, смея да кажа, популярен сред връстниците си и имах малко грижи на този свят. Тогава, тъй като и двамата ми родители бяха починали, отидох в Уилдън да живея с чичо си и да науча какви са задълженията на един владетел. Бях усърден; учих за посевите и за хората, за животните, за строителството, макар да не ми бяха съвсем по вкуса. Единствената трудност, която срещнах, беше Теналд, тъй като беше жесток човек. Бяха тежки дни за всички; беше непоколебим по отношение на правата си и го радваше единствено измислянето на някое ново. Налагаше отдавна забравени данъци и безмилостно ги събираше. Вземаше пари от онези, които искаха да се оженят; които искаха да мелят царевица. Намираше причини да лиши хората от собствеността им. Беше изпълнен с подозрения и отмъстителен. Боеше се да не бъде нападнат от неоправданите. Наемаше все повече и повече войници, за да се предпази, а за това му трябваха още и още пари. Войниците бяха разпращани по всяко голямо или малко село на негова издръжка, а той имаше грижата да намери най-бруталните хора за целта. Правех каквото мога, но знаех, че ако му се противопоставям, няма да мога да оказвам и малкото помощ, която ми беше по силите, като си мирувах. Така или иначе, имаше перспектива той да умре и да излекувам раните, които той е нанесъл. Затова си мълчах и това беше грешката ми. Трябваше да го предизвикам, но зад гърба му стояха учените от Осенфуд.
— Защо?
— Защото им даваше пари. Поне аз така си мислех. Всъщност изобщо не е възнамерявал да остави владението на мен. Канел се е да го даде на един от колежите. Те щяха да продължат деспотичното управление над страната, да забогатеят и да разпрострат властта си над целия Антеруолд.
— Сега ти слушай — прекъсна го момчето. — Това е много различно от всичко, което чух до момента. Останах с впечатлението, че тези учени са доста миролюбиви, не ламтят за пари, а са посветени на учението…
— Предполагам, че има и такива, но само защото градовете или владенията ги държат под контрол. Много от тях са алчни за власт. Гонтал, братовчедът на Теналд, е точно такъв. Чичо ми не можеше да разговаря с някого, без да го предаде. Беше обещал Уилдън на мен и на Гонтал, а след това се ожени за Катрин. Тя, както сам си забелязал, е красива и интелигентна, но също се е доказала като амбициозна и безскрупулна. Теналд беше омагьосан от нея, макар да се съмнявам, че тя някога е изпитвала особено уважение към него. Смятах поне, че ще е покорна съпруга и ще го дари с деца, но я подцених. След няколко месеца чичо ми беше мъртъв, убит в гората.
— Спри. Как беше убит?
— Излязъл на лов. Беше открит няколко часа по-късно, смъртоносно пронизан.
— Няма ли вероятност да е било инцидент?
— Трудно е да пронижеш случайно човек на кон.
— Така е.
— Само след час бяха погнали мен и всички твърдяха, че аз съм го сторил. Ето защо започнах да се крия.
— И не си го направил ти?