— Не бях наблизо, макар да не мога да го докажа. Ако бях там, щях да спася живота му дори с цената на своя. Не го харесвах, но той беше от моите хора, от семейството ми. Не бих могъл да посегна на живота му, както не бих могъл да посегна и на своя.
— Значи си заподозрян, защото е нямало да наследиш Уилдън, в случай че на него и лейди Катрин им се роди бебе, а и не си го харесвал. Все добри причини да изглеждаш виновен.
Той кимна.
— Добра причина да започнат съдебно изслушване и да вземат решение, преди да са чули моята версия.
— Предполагам, че изчезването ти им се е сторило като потвърждение на вината ти.
— Те бяха решили да ме обявят за виновен. Иронията е, че не исках Уилдън. Никога не съм мечтал за него. Събиране на данъци, присъствие на сватби и погребения. Изслушване на жалки кавги и оплаквания. Кой би искал подобни неща, кой би живял така? Бих го направил, все пак е мой дълг, но също така пожелавах на чичо си дълъг живот, тъй като означаваше свобода за мен.
— Какво мечтаеше да правиш? Да скиташ наоколо и да си играеш?
— Не — тук той се усмихна тъжно, почти се засрами. — Исках да бъда пътешественик. Да видя неща, невиждани досега. Да достигна далечни места дори през морета. Да открия странни земи и непознати хора. Да разбера кои са и как живеят. Сигурно ме мислиш за глупак.
— Точно обратното. Аз… искам да кажа, че лейди Розалинд харесва съвсем същите неща.
— Така ли? Наистина?
— О, да. Още от съвсем малка искаше да замине на дълги морски пътешествия. До Америка и Индия. Да види пирамидите, лъвовете в Африка, Големия бариерен риф. Да види залеза в Тихия океан, да зърне снега на Хималаите…
— Никога не съм чувал за тези места. Но, о, скъпо момче! Накара ме да се почувствам още по-зле. Накара ме да я заобичам още по-силно.
— Кажи ми, какво би направил, ако реши да избере теб.
— Бих събрал група приятели. Добри и надеждни хора, на които мога да разчитам. Бих построил кораб, с който да предприемем плаване. Тя, аз и те. После бих поел на юг, за да потърся населени места по земите там. Ще разберем дали от другата страна има море, за да отпътуваме към него. Бихме спирали всяка вечер, за да лагеруваме на пясъка на брега. Да разговаряме с онези, които сме открили. Ще вземем някой, който умее да рисува, за да прави скици на сградите и хората, които сме видели. Ще се къпем в морето и ще пируваме.
— А когато приключите? После какво?
— Никога няма да приключим. Да не мислиш, че светът е толкова малък? Ще продължаваме все по-напред и по-напред, от изгрев до залез, докато бъдем твърде стари за пътуване. Ще остареем заедно, тя и аз, свободни от дълг и правила.
— И ето че преминахме на „Одисей“.
— Моля?
Момчето изпусна дълга въздишка.
— Нищо. Наистина звучи прекрасно! Ами чудовищата? Враждебните местни племена?
— Ще убием първите и ще се сприятелим с вторите.
— Храна и дрехи?
— Ще вземем със себе си каквото можем и ще купим каквото е нужно. Можех да имам пари. Само ако…
Лицето ѝ отново посърна.
— Само ако не бях преследван беглец, останал без пари.
— Мислиш, че лейди Катрин е отговорна за това?
— Кой друг? Тя получи най-голямата власт в Антеруолд, когато аз бях съсипан.
— Какво ще правиш сега?
— Искам си името обратно. Никой няма да ми го даде, затова трябва да си го взема.
— Това не звучи добре.
— Ще стане, каквото има да става.
— А това пък е направо безсмислено.
Той хвърли ядосан неодобрителен поглед, а след това изражението му се смекчи.
— Струва ми се, че не разбираш. Тази вечер няма да се случи. Късно е. На мен ми се спи, а и ти се прозяваш. Ела, остани при мен, ще си поделим леглото ми.
— Какво? Категорично не.
— Какъв е проблемът?
— Не мога. Не. Ужасно лоша идея. Наистина. Ужасно лоша. Няма да мога да мигна.
Памархон изглеждаше озадачен.
— Както желаеш — каза той. — В такъв случай ще извикам прислужницата да ти намери друго място.
* * *
— Това е мой скъп гост — заяви Памархон, щом тя отново се появи. — Погрижи се за него, както би се погрижила за мен или за господаря си. Дори по-добре. Заслужава голяма почит, колкото и да е млад. Заведи го някъде, където да се наспи добре.
— И къде по-точно?
— Съвсем забравих, че не познаваш лагера. Боя се, че ще трябва да те помоля да делиш подслон с другия ни посетител. Утре ще направя по-добра организация.
Прислужницата се поклони.
— Насам, млади господарю. Лека нощ, сър. Желаете ли да се върна?
Памархон се усмихна.
— Не, жено. Късно е, а ти достатъчно се умори. Върви да се наспиш. Нека сънят донесе и на двама ви наслада и отмора.